предсказуем ефект. Но те не са придобили истинско разбиране за нещата, защото не са си задавали въпроса какви са причините за онова, което се случва. И макар да знаят много странни, невъобразими неща, ползата им е нищожна, защото не могат да се възползват от тях. А и много от придобитите познания са лишени от какъвто и да е смисъл за човека, тъй като са непонятни за нас. Голяма част от тях са толкова чужди на човешката представа за вселената, че не могат да бъдат разбрани, преди човек да овладее гледните точки на извънземните и интелекта, който притежават…
— Няма нужда да продължаваш — прекъсна го Джейсън с горчивина. — Знам колко е безсмислено.
— Не исках да го изтъквам, защото знам, че няма да ти хареса. Но ако се случи най-лошото, ти и Марта можете да отпътувате към звездите.
— Джон, знаеш, че не мога да направя това — каза Джейсън. — А мисля, че и Марта няма да може. Земята е всичко за нас. Живяхме на нея толкова дълго. Станала е твърде важна част от нас.
— Често съм се питала, а и с толкова много хора съм говорила и те са ми разказвали разни неща, но ако се стигне до заминаване, мисля, че не бих могла да тръгна.
— Виждаш ли! — възкликна Джейсън — Ние просто сме двама стари егоисти.
И това си е самата истина, помисли си той. Егоизъм е да се вкопчиш в Земята, да претендираш, че е твоя, че цялата е твоя собственост. Когато поразсъждава, човек си казва, че хората имат право да се върнат на Земята, ако това е желанието им. Те не са напуснали Земята по своя воля. Те бяха похитени и отведени от нея. Ако можеха да намерят обратно пътя към дома, не съществуват законни и морални основания да се попречи на завръщането им. Най-лошото във всичко това, според него, щеше да е настояването им да споделят с останалите на Земята всичко, което са научили и придобили, всичките си технологични постижения, всичките си нови блестящи концепции, цялото си познание, решени да раздават с щедра ръка на потъналите в невежество хора на Земята благата на човешкото наследство, което бяха умножили. Ами индианците, които не ги искат? Ами роботите? Макар че роботите може би ще посрещнат с интерес тяхното завръщане.
Той не знаеше как биха се чувствали роботите при такива обстоятелства, всъщност не можеше да предвиди реакцията им.
След ден-два щеше да е наясно. Утре сутринта той, Джон и Езекия щяха да тръгнат нагоре по реката с Червения облак и неговите хора.
18.
…Не бях сигурен дали да приема тази работа с пътуването до звездите. Знаех, че го правят. Знаех, че е възможно. Виждах ги да заминават и след време да се връщат. И разговарях с тях за това. Обсъждахме го надълго и нашироко и тъй като сме хора, търсехме механизма, който го правеше възможно. Понякога, сега вече по-рядко, дори обсъждаме доколко е желателна тази способност, която бяхме развили. Самата употреба на думата „способност“ е показателна, защото подсилва факта, че не знаем съвсем нищо за това, как всъщност го правим или как сме я придобили.
Казвам, че се колебах дали да се съглася да замина към звездите и макар да знам, че това е малко объркващо изявление, не съм съвсем сигурен дали ще мога да го обясня. Разбира се, приех с разума и дори с чувствата си, че тази привидна невъзможност ме вълнува колкото и всеки друг. Сякаш са ми показали някакво невъзможно животно или растение (невъзможно по съвсем уместни и разумни доводи). Ако признаех, че съм го видял, трябваше да призная, че то наистина съществува. Ако се обърнех и си тръгнех, щях да престана да вярвам на очите си и повтаряйки си, че всъщност не съм го видял, да се върна, за да го видя отново. И дори когато си тръгнех втори път, трети, четвърти, пети път, аз все така нямаше да повярвам в това, което съм видял, и щеше да се налага да се връщам отново и отново, за да се уверявам в неговото съществуване. Но може би имаше и нещо друго. Колкото и да се опитвах, не можех да реша дали това е полезно и дори подходящо за едно човешко същество. Една вътрешна предпазливост, а може би и съпротива към всичко прекалено революционно (нещо не съвсем необичайно за моята биологическа възраст) ме гризеше постоянно, предупреждавайки ме за катастрофа в резултат на тази нова способност. Вътрешният ми консерватизъм не ми позволяваше да приема, че човешката раса може да бъде удостоена с такова голямо предимство, без да се изисква нещо сериозно в замяна. Предполагам, че поради състоянието ми аз несъзнателно бях стигнал до самонадеяното предположение, че докато не призная безрезервно съществуването и, тази способност няма да се прояви и че докато е така, издължаването може да бъде отклонено.
Разбира се, всичко това е доста егоцентрично, дори нещо повече, то си е чиста глупост и макар че всеки полага усилия да не изглежда глупак, от време на време аз се правех на такъв. Защото звездните пътешествия вече бяха станали практика от няколко години и до този момент почти всички бяха ходили поне по веднъж дотам. Аз не заминах, разбира се. Моите съмнения и резерви сигурно ми действаха като психологическа бариера и да мисля сега за това, си е чиста загуба на време, защото изобщо не възнамерявам да пътувам. Внукът ми Джейсън и прекрасната му жена Марта са от малкото, които също не се канят да пътуват, и това ме кара да се чувствам много доволен. Струва ми се, че усещам у Джейсън онази атавистична любов към земята, която аз самият изпитвам и съм склонен да вярвам, че тя ще го държи далеч от звездите, което, дори и да греша, не считам за трагедия. Брат му Джон обаче беше между първите, които тръгнаха и повече не се завърна. Заминаването ми причини безброй тревоги.
Смешно е, разбира се, да се инатя. Позицията ми е неразумна и старомодна. Каквото и да говоря или да мисля, човекът най-после бе преодолял, съвсем естествено и сякаш между другото, своята зависимост от Земята. А може би точно това е в сърцевината на моята тревога — безпокойството, че човекът, след толкова хилядолетия, най-после слага край на зависимостта си от Земята.
Къщата е пълна с неща от звездите. Тази сутрин Аманда донесе красив букет от най-странните цветя, които съм виждал. Сега те са на писалището ми, откъснати от планета, чието име вече не помня. Не е толкова важно, защото в действителност това не е име (ако въобще е имала име), а название, с което две човешки същества, Аманда и нейният приятел Джордж, са я обозначили. Тя е в посоката на една ярка звезда, чието име също съм забравил — не е планета като тази звезда, разбира се, а по-малък съсед, много по-слаб, така че дори и с голям телескоп нямаше да можем да различим светлината и. Из цялата къща има странни неща — клонки с изсъхнали плодове, многоцветни скали и камъчета, парчета екзотична дървесина, фантастични антики, взети от места, където някога са живели разумни същества; те са строили и изработвали предмети на бита и изкуството, на които сега ние попадаме. Нямаме снимки и е жалко, защото, макар и да се намират все още работещи фотоапарати, нямаме филми, с които да ги заредим. Някой ден може би отново ще открием начин да произвеждаме филми и тогава ще имаме снимки. Странно, аз съм единственият, който цени снимките. Никой от останалите не проявява интерес към тях.
В началото се страхувахме, че някои, завръщайки се от звездите, може да са претърпели промени или ако се завърнат, няма да са в естествената си форма или няма да са същите личности, което щеше да е изключително гаден номер, особено в последния случай. Сега си мисля, че не е трябвало наистина да се страхувам, защото, доколкото разбирам, преди да се насочи към следващата точка на своята материализация, завръщащият се пътешественик, вижда, сканира или по някакъв начин добива представа за ситуацията и условията на мястото, което е избрал. Трябва да си призная, че не ме бива в описанията, защото, макар и да са минали доста години, аз не разбирам какво точно става, което може да се дължи и на факта, че способността, която другите развиха, на мен явно не ми бе писано да притежавам.
През цялото време се каня да спомена за просторната бална зала на третия етаж, която беше отделена като място, където се материализираха завръщащите се пътешественици. Помещението бе забранено за останалите и според изискванията, беше абсолютно празно. Някои от по-младите наричаха тази зала Депото, връщайки се назад буквално към онези праисторически времена, когато автобуси и трамваи пристигали и потегляли от такива места, наречени депа. Отначало падна голяма веселба заради името, защото на някои от младежите то звучеше много смешно. Трябва да призная, че изобщо не ми се струва забавно, макар и да не виждам нищо лошо да си го наричат, както си искат.
Бях размишлявал върху всичко това и, въпреки някои от теориите, предложени от други, действително пътували (поради което приемам, че знаят повече от мен), аз вярвам, че нещата тук са нормален
