— Не знам със сигурност.
— Аз избягах — продължи той. — Аз и старият Джоуз. И двамата се страхувахме от водата, от нейната безбрежност. Не искахме да тръгнем, ако малкото останали хора го направеха. Казахме си, че ако избягаме, лудостта може и да ни отмине. Джоуз видя Скитника на два пъти, след като избягахме, и ние пак започнахме да бягаме от него, много бързо и много далеч.
— Когато Джоуз видя Скитника, ти…
— Не. Никога не съм го виждал.
— Мислиш ли, че другите хора са заминали? Отвъд Голямата вода, след като ти и Джоуз ги напуснахте?
— Не знам. Джоуз умря. Беше много стар. Помнеше кога хората са изчезнали. Дори и тогава е бил старец. Настъпи миг, когато дните му изтекоха. Мисля, че той си отиде доволен. Не винаги е добре да живееш толкова дълго. Когато живееш прекалено дълго, често оставаш самотен.
— Но той е имал теб.
— Да, но между нас лежаха толкова много години. Ние се разбирахме добре, разговаряхме много, но му липсваха хора от неговото поколение. Той свиреше на цигулката, а аз го слушах, койотите по хълмовете се изправяха на задните си крака и пригласяха на цигулката му. Чувала ли си някога койот да пее?
— Чувала съм ги да лаят и да вият — каза тя. — Никога не съм чувала някой да пее.
— Те пееха всяка нощ, в която старият Джоуз свиреше. Той свиреше само вечер. Имаше много койоти и мисля, че те идваха само да слушат и да пеят. Понякога бяха с дузини, клекнали на хълма, изпънали вратове към небето. Джоуз все повтаряше, че не може да свири толкова добре, колкото някога. Пръстите му вече не бяха така гъвкави, а лъкът му тежеше. Аз усещах присъствието на смъртта. Тя клечеше на хълма и слушаше вълците. Когато той умря, изкопах дълбока дупка и го погребах, с цигулката до него, защото тя не можеше да ми е от полза, а и си мислех, че така би му харесало. После с дни мъкнах скални късове и ги натрупах върху гроба му, да го запазя от вълците. През цялото време, докато вършех това, не се чувствах самотен, струваше ми се, че съм още с Джоуз. Да работиш, мислейки за него, бе все едно да си с него. Но щом свърших, се почувствах самотен.
— Можеше да се върнеш и да намериш твоите хора.
— Помислих за това — каза той, — но нямах представа къде са, а и още се страхувах от лудостта, която можеше да ме изпрати заедно с тях отвъд Голямата вода. Имах чувството, че лудостта няма да ме обсеби, ако съм сам. Онова е — как би го нарекла ти? — колективна лудост. Освен това, имаше нещо вътре в мен, което не спираше да ми нашепва, че си струва да вървя в посока на изгряващото слънце. Много пъти се питах какво ме кара да вървя натам. Нямаше причина да го правя. Сякаш преследвах нещо, макар и да не знаех какво всъщност преследвам. Срещнах твоите хора там в равнините и ако бях пожелал да остана с тях, те щяха да ми позволят. Но аз не можех. Зовът на изгряващото слънце бе все още в мен и аз трябваше да ги напусна. Те ми казаха за голямата каменна къща и аз се запитах дали не беше тя онова, което търсех. Видях много каменни къщи по пътя си, но не влязох в тях. Моите хора не живееха в къщи. Ние се страхуваме от тях. Те издават шумове през нощта, въпреки че са пусти. Мислехме си, че са обитавани от призраци, може би призраците на хората, насила отведени оттам.
— Е, вече си тук. Надявам се да останеш за известно време. Няма да намериш нищо на изток. Само пустош, гори. Някои от нашите хора живеят там, но въпреки това горите са пусти. А тази къща не е като къщите, които си видял. Тя не е празна. В нея живеят хора. Чувства се присъствието им.
— Роботите също са готови да ме приемат — каза той. — Те са много добри.
— Но те не са човешки същества. Надявам се, че искаш да си между хора. Чичо Джейсън и леля Марта, сигурна съм, че ще са доволни да им гостуваш. Или, ако поискаш, винаги ще има място за теб в нашия лагер.
— Чичо Джейсън и леля Марта в тази къща ли живеят?
— Да, но те в действителност не са ми леля и чичо. Така ги наричам, но само за себе си. Те не знаят, че ги наричам така. Чичо Джейсън и моят прадядо, разликата ни е много поколения, са били приятели цял живот. Били са млади по време на изчезването на хората.
— Може би трябва да продължа — каза той. — Зовът на изгряващото слънце може би още ме тегли. Но ще ми е приятно да си почина малко. Дойдох да те попитам за твоя разговор с дървото. Ти не ми каза нищо за това. С всички дървета ли говориш, или само с определено дърво?
— Може би няма да ме разбереш — каза тя. — Ние живеем заедно с дърветата, реките, цветята, животните и птиците. Ние сме едно с тях. Всеки от нас може да разговаря с тях.
— А ти най-добре от всички.
— Не знам. Ние не обсъждаме тези неща помежду си. Мога да говоря само за себе си. Мога да се разхождам в горите или покрай реката и никога не съм сама или самотна, защото срещам толкова много приятели и винаги има какво да си кажем.
— И те ти отговарят.
— Понякога — рече тя.
— Ти говориш с дърветата, а другите ходят по звездите.
— Ти май повярва за звездите.
— Започвам да вярвам, макар че е трудно за вярване. Попитах роботите за това и те ми обясниха, макар и да не мисля, че съм ги разбрал напълно. Те казаха, че от всички хора в тази къща са останали само двама. Другите са на звездите. Казват, че понякога се завръщат оттам да им погостуват. Вярно ли е?
— Да. И сега един се е завърнал от звездите. Братът на чичо Джейсън. Донесе тревожни новини. Той и чичо Джейсън слязоха в лагера тази сутрин да говорят с моя прадядо за това.
Избързвам твърде много, каза си тя. Може би на чичо Джейсън нямаше да му хареса, че казва това на един напълно чужд човек, появил се кой знае откъде. Просто и се изплъзна, чувстваше го като приятел. А всъщност не го познаваше. Беше го срещнала едва вчера, след като я бе проследил, и отново тази сутрин, когато се появи откъм манастира. Но сякаш го познавам от години, помисли си тя.
Той беше просто едно момче. Какво беше казал за многото лета, които лежали между него и неговия стар приятел? Може би точно това беше. Между тях двамата не лежаха години.
— Мислиш ли наистина — попита той, — че леля ти и чичо ти няма да имат нищо против да остана тук? Можеш ли да ги попиташ?
— Не сега — отвърна Вечерна звезда. — Леля Марта разговаря със звездите. Разговаря цяла сутрин. Но можем да я попитаме по-късно — или чичо, когато се върне от лагера.
17.
Той се почувства стар и самотен. За първи път от години се почувства самотен и за първи път въобще изпита усещането, че годините му тежат.
— Чудех се дали да ти кажа. Може би не трябваше да ти казвам, Джейсън, макар че трябва да знаеш. Те бяха толкова учтиви и разбрани — каза Марта.
— Дори малко се забавляваха — отбеляза той.
— Не мисля така — каза му тя. — Но не мога да си обясня защо си толкова разтревожен. Разбира се, че за тях Земята не може да е това, което е за теб. Някои от тях изобщо не са били тук. За тях Земята е само една стара, красива приказка. Всички те подчертаваха, че не възнамеряват да се върнат и да останат. Пътуването може да е просто само за да задоволи любопитството им.
— Работата е, че в действителност не ги е грижа — рече Джейсън. — Те имат звездите. За какво им е Земята? Както казваш, тя е само приказка за тях. Мислех да свикам конференция — някои от старите и доверени приятели и някои от по-младите, с които сме близки.
— Това все още е добра идея — увери го Марта. — Сигурна съм, че ще дойдат. Мисля, че всички ще дойдат, ако наистина се нуждаеш от тях. Може да е за добро. Толкова много нови неща са научили. Ние дори не можем да си представим колко.
— Не можем да разчитаме много на онова, което са научили — каза Джон. — Сумарно, те са придобили наистина много знания, откакто са заминали към звездите. Общата сума от познанията им сигурно е колкото или много по-голяма от всичко, което сме знаели на Земята преди преселването на хората. Но това знание е повърхностно. Те просто са научили фактите. Дали нещо е възможно и дали определено действие е с
