привързаността към земята щяха да са нищо срещу хора, които можеха да прекосяват с кораби пространствата между звездите. Те поеха по една пътека, а ние по друга, още от самото начало. Нашата не беше погрешната (всъщност беше вярната), но се оказа безсилна срещу тяхното хищничество, както и всичко друго бледнееше пред алчността им.
Добри години бяха, след като те заминаха. Имаше достатъчно време, за да открият отново старите пътеки. Отново вятърът задуха свободно, а водата потече неограничавана надолу из полето. Отново прерийната трева избуя гъста и сочна, горите станаха девствени, а небето почерняваше през пролетта и есента от птичите ята. Не му се нравеше идеята да посети строежа на роботите, ужасяваше се от Езекия, който караше кану, споделяйки временно този древен начин на живот, но Джейсън имаше право — това бе единственото нещо, което можеха да направят, единственият шанс, който имаха. Той пое обратно по пътеката към лагера. Всички чакаха. Вече бе решил да ги призове. Мъжете щяха да потеглят с гребни канута. Някои от младите трябваше да се погрижат за прясно месо и риба по време на пътуването. Жените трябваше да приготвят храна и дрехи. Предстоеше им много работа.
Смяташе да тръгнат призори.
16.
Вечерна звезда седеше във вътрешния двор, когато младият мъж с бинокъла и огърлицата от мечи нокти се появи, изкачвайки се по пътеката откъм манастира. Когато спря пред нея, той каза колебливо:
— Ти си тук, за да четеш книгите. Това е правилната дума, нали? Да четеш?
Имаше бяла превръзка на бузата.
— Тази е думата — каза тя. — Няма ли да седнеш? Как се чувстваш?
— Много добре — отговори той. — Роботите се погрижиха за мен.
— Е, добре, седни — подкани го тя. — Или си се запътил другаде?
— Нямам къде другаде да отида — каза той. — А и не искам.
Той седна на стола до нея и положи лъка си върху каменните плочи.
— Исках да те питам за дърветата, които свирят. Знаеш за тях. Вчера разговаря със стария дъб…
— Нали ми обеща никога да не го споменаваш. Ти ми обеща! — сърдито го изгледа тя.
— Съжалявам, но никога не съм срещал човек, който може да говори с дърветата. А и никога не съм чувал за дървета, които могат да изпълняват музика.
— Какво общо има между двете?
— Нещо не беше наред с дърветата снощи. Помислих си, че си го забелязала. Мисля, че им сторих нещо.
— Сигурно се шегуваш! Кой може да им направи нещо? Всичко беше наред. Свириха великолепно.
— Долових страдание. Може би някои от тях са болни. Те не свиреха толкова добре, колкото биха могли. Аз сторих нещо и на мечките. Особено на онази, последната. Може би и на всички зверове.
— Каза ми, че ги убиваш и вземаш по един нокът от всяка, за да го прибавиш към огърлицата. Начин да броиш, каза ти. Но ако ме питаш, това е начин да се възгордееш.
Тя се изплаши, че той може да се разсърди, но мъжът само изглеждаше малко озадачен.
— През цялото време си мисля — продължи той, — че причината е в лъка. Че ги убивам, защото мога да стрелям с лък толкова добре и защото стрелите ми са толкова остри. Ами ако причината съвсем не е в лъка, в стрелите или в моето умение, а в нещо напълно различно?
— Какво значение има? Ти ги убиваш, нали?
— Разбира се, че ги убивам, но…
— Казвам се Вечерна звезда — каза тя. — А ти досега не си ми казал твоето име.
— Дейвид Хънт.
— И така, Дейвид Хънт, разкажи ми за себе си.
— Няма много за разказване.
— Трябва да има. Нали имаш близки, дом? Убедена съм, че идваш отнякъде.
— Дом. Да, може и така да се нарече. Макар че постоянно сме в движение. Вечно бягаме и напускаме…
— Бягате? От какво бягате?
— От Черния скитник. Виждам, че не си чувала за него. Наистина, не си ли чувала нищо?
Тя поклати глава.
— Някакво същество — каза той, — Прилича на човек, но не съвсем. Двукрако. Може би единствено по това си прилича с човека. Не са го виждали през деня. Броди нощем. Изправя се на билото на планината и силуетът му се очертава на фона на небето. За първи път са го видели в нощта, когато всички хора изчезнаха — всички, освен нас. О, не се изразявам правилно, всички без нас и хората тук, и онези в равнините. Аз съм първият от нашите хора, който научава, че има и други.
— Изглежда си убеден, че има Черен скитник. Сигурен ли си в това? Сигурен ли си, че наистина има някакъв Черен скитник, или само си въобразяваш? Моите хора също си въобразяваха някога разни неща, за които сега знаем, че просто не са истина. Наранявал ли е някой от вас?
Той се намръщи, опитвайки се да си спомни.
— Не доколкото знам. Не е наранявал никого. Само си стоял там. Видът му е ужасяващ. Нащрек сме през цялото време и щом го видим, бягаме на друго място.
— Никога ли не се опитахте да го проследите?
— Не.
— Помислих си, че може би, затова си дошъл тук. Проследил си го, за да го убиеш. Такъв велик ловец като теб, който може да убива мечки…
— Подиграваш ми се — каза той, но без признаци на гняв.
— Може би — рече тя, — Ти толкова се гордееш, че си убивал мечки. Никой от моите хора не е убил толкова много мечки.
— Съмнявам се, че Скитника може да бъде убит със стрели. Вероятно не може изобщо да бъде убит.
— Може би не съществува никакъв Скитник — каза момичето. — Хрумвало ли ти е някога това? Сигурно, ако имаше такъв, щяхме да сме го видели или поне да сме чули за него. Моите хора ловуват далеч на запад към планините и все щяха да чуят нещо. А през всичките тези години дори не сме чули за вас. Странно… От векове хората от тази къща издирват други оцелели, проверявайки всеки слух.
— Така правели и моите хора в първите години. Разказвали са ми за това, но, разбира се, тогава аз още не съм бил роден. В живота ми е имало само двадесет лета.
— Ние сме почти на една и съща възраст! Аз съм само на деветнадесет.
— Между нас има много малко млади хора — каза Дейвид Хънт. — А и иначе не сме много, живеем заедно и сме постоянно в движение…
— Учудва ме — промълви Вечерна звезда, — че сте толкова малко. Ако сте като нас, значи живеете много дълго и не боледувате. От едно малко племе в началото, моите хора вече наброяват няколко хиляди. От няколко души в тази къща, сега има хиляди по звездите. Би трябвало и вие да сте хиляди. Би трябвало да сте силни и многобройни…
— Можеше да сме повече — каза той, — но нали вечно пътуваме.
— Но ти ми каза…
— Не на звездите, като тукашните. А отвъд Голямата вода. Някаква лудост тласка нашите хора натам. Строят салове и се отправят на запад, към залязващото слънце. Така е от много лета. Не знам защо. Никой не говори за това.
— Може би бягат от Скитника.
— Не съм убеден. Не мисля, че тези, които заминават, знаят защо го правят и дори че го правят, когато ги обхване лудостта.
— Леминги — продума замислено Вечерна звезда.
— Какво са това леминги?
— Малки животинки. Гризачи. Четох за тях веднъж.
— Какво общо имат лемингите с нас?
