еволюционен процес — най-малкото, искам да мисля, че е така. Човекът израсна от примата до разума, стана производител на оръдия на труда, ловец, фермер, творец на своята среда. Той се развиваше постоянно през годините, макар че прогресът, по общо признание, не винаги беше за добро, както за човека, така и за другите живи същества. Но смисълът е в това, че той се развива и пътешествията до звездите може да са само една еволюционна точка, която бележи по-нататъшния му логичен напредък…
19.
Джейсън не можеше да заспи. Не можеше да спре да мисли за Принципа. Той не знаеше какво го кара да мисли за него. Беше свикнал да прави едно и също упражнение, за да се освободи от това. Опита се да се върне мислено назад до точката, от която бе тръгнал. Тя обаче бе толкова замъглена, че не успя да стигне до началото и затова продължи да размишлява.
Трябва да поспя, каза си той. Тачър щеше да го събуди рано сутринта и с Джон щяха да тръгнат по пътеката за лагера на Хорас Червения облак. Той очакваше с нетърпение пътуването нагоре по реката, защото му беше интересно. От дълго време не се бе отдалечавал от къщи.
Но колкото и интересно да беше, щеше да е тежък ден и той имаше нужда от сън.
Опита се да брои овце и да събира колона от въображаеми числа, но овцете отказваха да скачат през оградата, а числата се стопяваха в нищото, от което ги бе извикал и той отново се предаде на тревожните си мисли за Принципа.
Ако вселената е в състояние на устойчивост, ако няма начало и край, ако винаги е съществувала и ще продължава да съществува, тогава, в каква точка от тази вечност се бе проявил Принципа. Или и той като вселената беше вечен? А ако вселената е резултат на еволюционен процес, започнал в определено време и място и обречен да свърши в определено време и място, съществувал ли е Принципа, една странна обособеност от нищото, скрит ли е бил, или се бе развил на по-късен етап? И от какво бе произлязъл? И защо, питаше се той, Принципа бе избрал да обитава точно тази галактика, когато имаше милиарди други галактики, които биха могли да му бъдат дом? В тази галактика ли се бе появил и останал и ако това е така, какви неповторими качества притежаваше тя, за да породи появата му? Или може би беше нещо по-голямо, надхвърлящо въображението? А може би зад проявлението му в тази галактика се криеше нещо по-голямо в центъра?
Всичко това беше нелепо, разбира се. Нямаше начин да намери отговора. Не можеше дори да достигне до някакво логично предположение какво в действителност се бе случило. Той не разполагаше с данни; никой не разполагаше с данни. Единственият, който можеше да знае, бе самият Принцип. Джейсън знаеше, че цялата мисловна процедура е само едно идиотско упражнение. Нямаше причина, която да го принуждава да търси отговор. И все пак мозъкът му работеше непрестанно и той не можеше да го спре, отчаяно вкопчил се в една невъзможност, на която иначе никога не би обърнал внимание. Той неспокойно се размърда и се опита да зарови глава във възглавницата.
— Джейсън — повика го Марта в тъмното. — Заспа ли?
— Почти — отвърна той. — Почти.
20.
Беше излъскан и блестеше на утринната светлина. Казваше се Стенли и беше доволен, че бяха дошли. Разпозна трима от тях — Езекия, Джейсън и Червения облак — и им съобщи, че слухът за пристигането им ги бе изпреварил. Когато го представиха на Джон, той изрази необичайно удоволствие от срещата си с човек, бил сред звездите. Беше любезен и благовъзпитан и каза, че са постъпили като добри съседи, посещавайки ги, макар и след всичките изминали години, и че е неутешим, защото не може да им предложи нито храна, нито напитки, тъй като роботите не използват нито едно от двете.
Очевидно бяха ги наблюдавали още, откакто флотилията им се появи иззад завоя на реката, защото той ги очакваше на върха на скалистия нос. Те изтеглиха канутата на брега и тръгнаха по стръмната пътека, оставяйки гребците да чакат долу.
Над носа се извисяваше мистериозна конструкция — огромна и виеща се прозрачност, която се разтваряше като камбана, с по-голям диаметър на върха, отколкото в точката, в която изникваше от земята, черна поради блясъка на многото метални пластини, които улавяха утринното слънце; огромна и виеща се прозрачност, която се издигаше към небето, по-скоро като фантастичен паметник или скулптура-мечта, отколкото като съоръжение. Когато човек я гледаше, тя му се струваше неразбираема. Разположена в кръг, тя не затваряше съвсем кръга, а оставяше един празен У-образен сектор, зеещ от едната и страна.
На известно разстояние от мястото, на което стояха, зад фуниевидната конструкция, лежаха руините на древния град, с порутени стени и метални скелети на сградите, които все още стърчаха над неравната земя и които за останалия свят изглеждаха като вкочанените ръце на трупове, от благоприличие заровени набързо и твърде плитко.
От другата страна на реката имаше още една осеяна с руини площ, но там разпадането на сградите не изглеждаше толкова напреднало, защото на известни разстояния все още се забелязваха големи зидове. Стенли видя, че Джейсън гледа натам.
— Старият университет — каза той. — Много усилия положихме, за да запазим някои сгради.
— Използвате ли ги?
— Съдържанието им. Оборудването и библиотеките. Старите работилници и лаборатории. С годините пренесохме от другите образователни центрове това, което липсваше в тях. Макар че — продума той с известна тъга — вече не е останало кой знае колко.
— Използвали сте познанията си, за да я построите — каза Джон, като посочи виещата се конструкция.
— Да — каза роботът Стенли. — Това ли дойдохте да чуете?
— Отчасти — каза Джейсън, без да му обърне внимание. — Но има и нещо друго.
— Разполагаме и с друго място — каза Стенли, — където може да се чувствате много по-удобно, отколкото тук, изложени на прерийните ветрове. Последвайте ме.
Те тръгнаха след него по отъпкана пътека. Накрая стигнаха до полегат склон, който водеше надолу в пространството, затворено от виещата се конструкция. Докато вървяха надолу, те видяха, че по-малко от половината от конструкцията се издигаше над земята и гладките и страни потъваха в голяма дупка. Склонът се спускаше стръмно надолу, заобикаляйки в голяма извивка виещото се съоръжение.
— Стигнахме до скалната основа, за да е по-стабилно — каза Стенли.
— Това ли наричате Проект? — попита Червения облак.
Той проговори за първи път. Джейсън го бе видял да замръзва в състояние на ярост, когато блестящият робот излезе да ги посрещне и за миг бе затаил дъх, уплашен от това, което неговият стар приятел можеше да каже. Но той бе замълчал и Джейсън почувства прилив на обич и възхищение към него. През годините, в които Червения облак идваше в къщата, между него и Тачър се бе установило нещо като предано уважение, но Тачър беше единственият робот, когото старият вожд би удостоил повторно с поглед. А ето го тук това крачещо, компетентно, самоуверено конте да се държи като техен домакин. Джейсън можеше да си представи как бе кипнал старият индианец при вида му.
— Така го наричаме, сър — кимна Стенли. — Така го нарекохме, когато го започнахме. Свикнахме да го наричаме така и никога не променихме името. Което е добре, разбира се. Това е единственият проект, който имаме.
— А целта му? Трябва да има някакво предназначение?
Начинът, по който Червения облак го изрече, не оставяше съмнение, че се съмняваше в целесъобразността му.
— Веднъж да стигнем там, където сме се запътили — каза роботът, — ще ви разкажа всичко, от което се интересувате. Тук ние нямаме тайни.
По пътя си срещнаха други роботи, които изкачваха склона, но те нито ги поздравяваха, нито се спираха. Ето това обяснява, помисли си Джейсън, докато крачеше надолу, устремеността на забързаните „подивели роботи“, които бяха виждали през вековете — изцяло отдадени на задачата си, щъкащи във
