работим за себе си. Но какво може един робот да направи за себе си или за другите роботи? Да създаде цивилизация? Цивилизацията е без значение за нас. Да натрупа богатства? Но откъде да ги вземем и за какво да ги употребим? Нямахме мотив за печалба, не преследвахме материален и социален статус. Можехме да се образоваме и дори да се радваме от постигнатото, но това щеше да е задънена улица, защото не бихме имали полза от познанията, освен в името на едно съмнително самоудовлетворение. Човеците използваха образованието за своето самоусъвършенстване, за да печелят повече, да са полезни на обществото, да си осигурят повече естетическа наслада. Те го наричаха самоусъвършенстване и това бе достойна цел за всеки човек, но как един робот да се самоусъвършенства? С каква цел и по какви причини? Отговорът е, че не бихме могли да се самоусъвършенстваме сами. Никой робот не може да направи от себе си нещо забележимо по-добро, отколкото е. Той е ограничен от вградените от неговия производител параметри. Възможностите му са определени предварително от материалите и програмите, които са заложени в него. В зависимост от задачите, за които е създаден, той ги изпълнява перфектно. Нямаше нужда от ново поколение роботи. Но, изглежда, нямаше съмнение, че такива роботи можеха да бъде създадени. Веднъж стигнал до тази мисъл, за един робот очевидно нямаше граници. Той никога няма да спре и да каже, ето, това е най-добрият робот, който може да бъде създаден. Няма значение колко гениално един робот може да е проектиран, винаги е възможно да бъде проектиран още по-добър. Какво ще стане, питахме се ние, ако се създаде един отворен робот, робот, който в действителност не е завършен…
— Опитваш се да ни кажеш, че това, което правите тук, е тъкмо такъв робот, така ли? — попита Джейсън.
— Господин Джейсън — натърти Стенли, — точно това се опитвам да ви кажа.
— Но каква е целта ви?
— Не знаем — отвърна Стенли.
— Не знаете?! Но нали вие го строите…
— Вече не — въздъхна Стенли. — Той пое ръководството. Той ни казва какво да правим.
— Каква е ползата от него? — попита Червения облак. — Той е закотвен тук. Не може да се движи. Не може да прави нищо.
— Той има цел — заинати се роботът. — Трябва да има цел…
— Задръж за минута — прекъсна го Джейсън. — Казваш, че той ви нарежда какво да правите. — Искаш да кажеш, че той е поел ръководството на собственото си създаване? Че ви казва как да го конструирате?
Стенли кимна.
— Започна преди повече от двадесет години. Разговаряхме с него…
— Разговаряхте с него. Как?
— С разпечатки. От нас към него и обратно, като старите компютри.
— Това, което сте построили, е всъщност един голям компютър.
— Не. Не е компютър. Робот е. Още един от нас, само че е толкова голям, че не може да се движи.
— Дрън-дрън! — ядоса се Червения облак. — Роботът не е нищо друго освен ходещ компютър.
— Има разлика — каза Джейсън кротко. — Хорас, точно това е, което вие отказвахте да видите толкова години. Вие мислите за робота като за машина, а той не е. Той е биологична концепция, изразена механично…
— Ти се измъкваш — рече Червения облак.
— Мисля, че няма да стигнем доникъде — каза Джон — дори и да си привеждаме най-добронамерено аргументи. Всъщност, ние не дойдохме, за да разберем какво строите тук. Дойдохме да разберем как роботите ще реагират, ако хората, вероятно, голяма част от тях, милиони от тях, се завърнат на Земята.
— Мога да ви кажа без никакви увъртания как ще реагират повечето от нас — отвърна Стенли. — Ще погледнем на това с известни резерви. Защото те ще ни вземат отново на служба, или, още по-лошо, няма да имат нужда от нас. Някои, и може би доста от нас, ще посрещнат с готовност възможността да се върнат на служба, защото през всичките тези години ние чувствахме липсата на някой, комуто да служим. Някои от нас ще се върнат на старите си места, защото за нас те всъщност никога не са били тегоба. Но също така мисля, че повечето от нас сега чувстват, че сме тръгнали по път, по който можем да създадем за себе си нещо, приближаващо се до човешката съдба — не точно същата съдба, разбира се, защото тя няма да ни подхожда, а и ние не я искаме. Поради тази причина не желаем хората да се завърнат. Те ще ни попречат. Няма да устоят и ще се намесят. Невъзможно е да не се намесят в работи, които ги засягат, макар и не пряко. Но това не е решение, което ние можем да вземем сами. Решението е от компетенциите на Проекта…
— Имаш предвид чудовището, което сте построили? — намеси се Езекия.
Стенли, който седеше през цялото време, бавно се приведе на стола си, извърна глава и прониза с поглед Езекия.
— Нима не го одобряваш? — попита той. — Нима не разбираш? Мислех, че от всички тях ти най-вече ще разбереш.
— Извършили сте светотатство — произнесе Езекия строго. — Създали сте нещо отвратително. Самозабравили сте се в стремежа си да се поставите над своите създатели. Прекарах много самотни, ужасни часове, питайки се дали аз и моите братя не вършим светотатство, посвещавайки времето и усилията си на изследвания и задачи, които са типични за човека и са негово задължение, но все пак ние работим за доброто на човечеството…
— Моля те — прекъсна го Джейсън. — Да не спорим за това сега. Кой от нас може да каже, че е непогрешим в своите действия? Стенли казва, че Проекта трябва да реши…
— Проекта знае — съгласи се Стенли. — Той има много повече допълнителни познания от всеки от нас. Пътувахме много през годините, за да придобием материала, който е въведен в паметта му. Дали сме му цялото познание, до което сме могли да се доберем. Той е вещ във философията, историята, естествените науки, изкуството. А сега и сам придобива познание. Разговаря с нещо много далечно в космоса.
Джон подскочи.
— Колко далечно? — попита той.
— Не сме сигурни — каза Стенли. — Но мислим, че е нещо в центъра на галактиката.
21.
Той почувства въпиющата нужда на съществото в тясната долчинка, липсата на нещо, което то търсеше, и проклятието да не го намери. Той спря толкова бързо, че Вечерна звезда, която вървеше подире му, се блъсна в него.
— Какво има? — прошепна тя.
Той не отговори. Стоеше напрегнат, усещайки чуждата липса и нужда и не отговори. Приливът на чувството, което идваше от долчинката, го обля и проникна в него — безнадеждност, съмнение, копнеж. Дърветата се възправяха мълчаливи в безветрения следобед и за момент всичко в гората — птиците, малките животни, насекомите — замлъкнаха. Нищо не помръдваше, нищо не шумеше, сякаш цялата природа бе затаила дъх, за да чуе съществото в долчинката.
— Нещо не е наред ли? — попита Вечерна звезда.
— Някой страда — каза той. — Не усещаш ли болката? Точно там, пред нас.
— Чуждото страдание не може да се усети — каза тя.
Той се придвижи напред, предпазливо в настъпилата тишина. То беше там, съществото — ужасна кутия с червеи, притулена в гнездото от огладени речни камъни под свода на брезата. Но той не виждаше кутията с червеи, долавяше единствено зова на нуждата. Нещо се преобърна в него и за един миг той успя да постави този зов под контрола на своя разум.
Вечерна звезда се отдръпна и се подпря на грубата кора на един дъб, встрани от пътеката. Кутията с червеи се променяше непрекъснато, точно както се движат червеите в една кутия, пълзейки един през друг в кипящия фермент на неизвестна, безсмислена необходимост. И от тази кипяща маса дойде вик на доволство и облекчение — неведом вик, по странен начин примесен с усещането за състрадание и сила, които нямаха нищо общо с кутията с червеи. А над всичко това се простря, като плащ на надеждата и
