— Не, не още. Ако въобще някога му кажа. Не е готов за това. Може да го изплаша. Може да избяга отново. Казах на двама души — на теб и на Езекия.
Джон се намръщи.
— Разумно ли беше да казваш на Езекия?
— Дълго мислих, преди да се реша — каза Джейсън. — Накрая му казах. Струваше ми се… Е, добре, струваше ми се, че това е в неговата област. Той е толкова обременен от фантазиите и от самообвиненията си. Помислих си, че случаят може да му помогне. Да му даде нещо солидно, за което да размишлява, просто за разнообразие.
— Не точно това имах предвид — каза Джон, — когато те попитах. Тревожи ме въпросът за душата. Кажи ми честно, наистина ли мислиш, че е възможно този странен герой от Запада да е дал душа на извънземното?
— Така ми каза то.
— Не извънземното. Ти, ти какво мислиш?
— Понякога си мисля — отвърна Джейсън, — че душата е състояние на духа.
Езекия крачеше разтревожено нагоре-надолу из градината на манастира.
Невъзможно е, мислеше той, да е вярно това, което му каза Джейсън. Сигурно господин Джейсън не бе разбрал правилно. Той искаше извънземното да е все още тук, за да поговори с него, макар че господин Джейсън му бе казал, че дори и да е тук, не би могъл да разговаря с него. Няма начин един робот да разговаря с извънземно от този вид.
Нощта бе тиха, а звездите далечни. Откъм хълма се прокрадна зимен вятър. Студено е вече, помисли си Езекия и потрепера при неговия допир. Беше едновременно възмутен от себе си и малко изплашен. Не би трябвало да трепери на вятъра, защото не би могъл да го усети. Възможно ли бе да се превръща в човек? Възможно ли бе, в своето очовечаване, да усеща порива на вятъра? Повече се изплаши от факта, че може в заслепението си да се мисли за човек, отколкото от това, че би могъл да усети вятъра.
Гордост, помисли си той, гордост и суета. Дали някога ще се отърве от тях? И нека си признае — дали някога ще се отърве от съмненията си? В мига, в който си зададе този въпрос, той повече не можеше да се крие от онова, от което се бе крил досега, от мисълта, която се бе опитвал да избегне, като си мислеше за извънземното и за неговата душа.
Принципа!
— Не! — извика той с внезапен ужас — Не! Не може да бъде! Това не може да е истина! Дори самата мисъл е светотатство!
Че това е светотатство, напомни си той яростно, за него беше извън всяко съмнение.
Бог трябваше да си остане добрият, мил старец в човешки образ, с дългата, бяла, развята брада.
Информация за текста
© 1987 Клифърд Саймък
© 1998 Момчил Райчевски, превод от английски
Clifford Simak
Choice of Gods, 1987
Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2007
Публикация:
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 1998
© ИК „Бард“ ООД, 1998
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2895]
Последна редакция: 2007-05-29 20:12:36
