всички посоки, за да си набавят необходимите материали за този строеж.
Накрая те стигнаха в подножието на склона. Тук кръгът на конструкцията наистина беше много по-малък, отколкото на върха. В пространството на основата имаше нещо, което изглеждаше като открита сграда, като покрив, поддържан върху стабилни колони, приютил под себе си маси, бюра и столове, както и картотечни шкафове и някои доста странни машини. Джейсън реши, че това е комбинация от оперативен център и строителен полигон.
— Господа — обърна се към всички Стенли, — ако обичате, намерете си места за сядане. Ще изслушам въпросите ви и ще се опитам да ви обясня всичко, което пожелаете. Мога да повикам и други…
— Един от вас стига — прекъсна го грубо Червения облак.
— Мисля, че не е нужно да безпокоим другите — побърза да смекчи думите му Джейсън. — Нали сте в течение на нещата.
— Казах ви, че нямаме тайни — започна роботът. — Ние всички сме един разум или нещо много близко до това. Мога да извикам другите, ако стане нужда. Предполагам, че не е необходимо да ви казвам, че познавам всички, с изключение на господина от звездите. Вие се ползвате с добра репутация. Вожда, когото познаваме и от когото се възхищаваме, макар да усещаме враждебността на неговите хора към нас. Можем да разберем корените на това отношение, въпреки че съжаляваме за него, и сме приели, сър — обърна се той към Червения облак, — да не ви се натрапваме.
— Думите ти са прекалено любезни — погледна го Червения облак, — но признавам, че сте се държали настрана от нас.
— Господин Джейсън — каза роботът, — гледахме на вас като на голям, добър приятел. Много се гордеем с Езекия и работата, която той върши.
— Щом е така — каза Джейсън, — защо никога не дойдохте да ни видите?
— Смятахме, че не би било съвсем редно. Може би сте разбрали отчасти как се чувствахме, когато внезапно вече нямаше хора, на които да служим, когато самият смисъл на нашето съществуване ни бе отнет, буквално за един миг.
— Но други идваха при нас — прекъсна го Джейсън. — Заобиколени сме от безброй роботи, за което сме им много благодарни. Грижат се чудесно за нас.
— Вярно е — отвърна Стенли, — но вие имахте всичко, от което се нуждаехте. Дори много повече. Нямахме желание да ви досаждаме.
— Тогава да приемем ли — намеси се Джон, — че ще бъдете доволни, ако чуете, че хората се завръщат.
— Хората! — извика роботът, изтръгнат от своята самоувереност — Хората се връщат?
— Те са били на други планети — каза Джон. — Открили са местонахождението на Земята и един разузнавателен кораб идва насам. Много скоро може да пристигне.
Стенли видимо се бореше със себе си. Когато накрая проговори, бе си върнал предишния тон.
— Сигурни ли сте в това?
— Абсолютно сигурни — отвърна Джон.
— Питате дали ще сме доволни? — изгледа го Стенли. — Не мисля, че ще бъдем.
— Но нали каза…
— Така беше в началото. Преди пет хиляди години. Неизбежно е да не са настъпили промени през един толкова дълъг период. Вие ни наричате машини и предполагам, че сме машини. Но за пет хиляди години дори една машина може да се промени. Не като механика, разбира се. Но вие ни направихте машини с мозък, а мозъкът търпи развитие. Гледните точки се променят. Могат да се появят нови ценности. Някога работехме за човека. Това бе целта и смисълът на живота ни. Ако имахме избор, нямаше да променим нещата. Ние получавахме удовлетворение от нашата служба. Бяхме създадени така, че да сме доволни от живота си, отдаден в служба на човека. Лоялността беше израз на нашата любов към човешката раса и ние не искахме награда за нея, защото тя просто бе вградена в нас.
— Но сега — намеси се Езекия, — вие работите за себе си.
— Ти можеш да го разбереш, Езекия. И ти, и твоите приятели също работите за себе си.
— Не — рече Езекия — Ние още работим за човека.
Стенли не обърна внимание на думите му.
— В началото се чувствахме объркани и изоставени. Не въобще, а всеки един от нас поотделно. Защото никога не сме били общност, народ. Не е имало УниеФ. Просто всеки от нас вършеше, каквото се очакваше от него, за каквото бе конструиран и бе щастлив от това. Нямахме свой собствен живот и мисля, че точно това ни хвърли в паника, когато хората изчезнаха. Защото внезапно всеки от нас откри, че има собствен живот, че може да живее без своя човешки господар и че все още може да функционира, стига да има какво да върши. Много от нас останаха за известно време, в някои случаи и доста дълго, в старите домакинства, извършвайки задачите, за които бяха програмирани — сякаш хората просто бяха заминали на пътешествие и щяха да се върнат скоро. Макар че и най-глупавите от нас, мисля, разбираха, че случаят е друг, защото не само нашите господари, а всички хора бяха заминали и това бе най-странното, защото никога по-рано те не бяха заминавали всички едновременно. Мисля дори че повечето от нас веднага схванахме какво се е случило, но продължавахме да се преструваме, че не е така, че след време хората ще се върнат у дома и, верни на предназначението си, продължавахме да си вършим работата, която вече не беше същинска работа, а лишени от смисъл движения. С времето се отказахме да се преструваме, но не всички отведнъж, разбира се. Най-напред неколцина, по-късно и други, а накрая всички. Втурнахме се да търсим нови господари, работа, която да не е безсмислена. Не открихме човешки същества, но открихме себе си, открихме се един друг. Разговаряхме, съставихме си краткосрочни планове за действие, като се консултирахме с други от нашия вид. В началото търсехме хора, а накрая, когато разбрахме, че хората просто са изчезнали и няма кой да ни наеме на работа — защото вашите хора, господин Джейсън, си имаха роботи, вашите хора, господин Червен облак, не ни искаха, а малката група хора, далеч на запад, по крайбрежието, се плашеха от всичко, дори и от нас, когато се опитвахме да им помогнем…
Червения облак погледна многозначително Джейсън.
— Това ще е племето, от което е вашият странник. От какво казва той, че се страхуват? От Черния скитник, нали?
— Те са били земеделци — отвърна Джейсън. — Той не употреби тази дума, може би не я знае, но от това, което ми каза, става ясно, че обработват земята. Земеделци, които постоянно са на полето, засяват, отглеждат и събират реколтата. Смазани от бедност, живеейки ден за ден, свързани толкова силно със земята, че самите те са заприличали на пръст. Те нямали роботи, разбира се. Може и да са виждали роботи отдалече, но навярно не са проумели какво представляват. Невежеството им ги е карало да се страхуват от тях.
— Те бягаха от нас — каза Стенли. — Не от мен, аз не съм бил там, но от събратята ми. Опитахме се да ги накараме да разберат, но те продължаваха да бягат от нас. А ние изобщо нямахме желание да ги плашим.
— Какво си мислиш, че са видели? — попита Червения облак. — Този техен Черен скитник…
— Сигурно нищо — каза Джейсън. — Той е бил, както подозирам, тема за дълго битуващ фолклор. Вероятно са били суеверни. За хора като тях суеверието е вид забавление и може би надежда…
— Но може и да са видели нещо — настоя Червения облак. — В нощта, когато това се случи, сигурно е имало някой на Земята. Може да са били ловци, които са отнесли хората в мрежите си. В минали времена и моите хора са разказвали разни невероятни истории за неща, движещи се по Земята, а ние, с нашето ново мислене, сме готови да ги пренебрегнем. Но когато живееш толкова близо до Земята като нас, започваш да разбираш, че някои от старите приказки могат, да съдържат и истина в себе си. Знаем например, че сега понякога извънземните посещават Земята, а кой може да каже, че те не са идвали на Земята и в миналото, преди белият човек да наложи бесния си ритъм на живот, когато континентът е бил по-спокоен и не толкова бурен?
Джейсън кимна.
— Стари приятелю, може и да си прав.
— Настъпи време — продължи Стенли, — когато разбрахме, че няма човеци, на които да служим, стояхме със скръстени ръце, но не можехме нищо да направим. През вековете обаче се появи и се разви, бавно в началото, а после все по-мощно, идеята, че щом не можем да работим за хората, трябва да
