знаеш за този поклонник? Кой е той? Откъде идва? Какво е правил през всичките тези години? Но си спомни с кисела усмивка, че само допреди няколко минути тревогата и раздразнението му към човешката раса бяха засенчили всяка тревога за странника от манастира.
— Това, което искам да ви кажа, е следното — рече Езекия. — Знам колко отдавна хората от Къщата търсят други хора по света. Спомням си всички слухове, които са били донасяни, и как след всеки слух ставахте все по унили. А сега се появява един човек и вие щяхте да сте в пълното си право да дойдете веднага и да го изискате. Но въпреки това не дойдохте. Останахте настрана. Позволихте ни да задържим човека. Не ни отнехте нашия час на триумф.
— Наистина си представихме, че това ще е празник за вас — каза Джейсън. — Обсъдихме това и решихме да не се намесваме. Можем да разговаряме с този човек и по късно. Малка е вероятността да избяга. Трябва да е пътувал отдалече, за да стигне дотук.
— Нашият час на триумф — продължи Езекия — е триумф без стойност, защото разбрахме, че повече не можем да продължаваме да се заблуждаваме. Понякога се питам дали целият ни живот не е една илюзия.
— Не можеш да ме излъжеш — каза Джейсън. — Няма да се хвана на твоята игра, нито ще заплача с теб и ще се правя на мъченик. Знам, че от години седите там и се самоизяждате от терзания дали постъпвате правилно, дали не се забърквате в богохулство, дали не трябва да бъдете наказани за вашата самонадеяност. Е добре, отговорът е, че часът на възмездието още не е настъпил…
— Искате да кажете, че одобрявате. Че, вие, човекът…
— Не — прекъсна го Джейсън. — Нито одобрявам, нито ви упреквам. Кой ми дава право да ви съдя?
— Но някога…
— Да, знам. Някога човекът извайвал образи върху дърво и глина и ги обожествявал. Дори мислел, че слънцето е Бог. Колко пъти трябва човек да сгреши, преди да достигне до истината?
— Разбирам гледната ви точка — кимна Езекия. — Мислите ли, че можем някога да узнаем истината?
— Много ли силно искате да научите истината?
— Ние я търсим с цялата си енергия. Това е нашето предназначение, нали?
— Не знам — каза Джейсън. — Но много бих искал да разбера.
Той си помисли колко е смешно да седи на този ветровит синур в тъмна доба и да обсъжда с един фанатизиран робот възможностите за постигане на истината — или на каквато и да е истина. Можеше да каже на Езекия за Принципа, който Джон беше открил. Би могъл да му разкаже за извънземното, което бе дошло да търси душа. А дали щеше да му направи добро, ако му кажеше?
— Споделям своите тревоги с вас — каза Езекия, — а вие си имате свои. Разхождате се посред нощ, размишлявате.
Джейсън измърмори нещо неразбрано. Трябваше веднага да се досети. Роботите, научаваха какво става, понякога и преди него самия. Когато искаха, те можеха да се прокрадват тихо и да подслушват, а веднъж чули, предаваха си новината един на друг като електрически импулс. Тачър трябва да е чул, разговора по време на вечерята и по-късно, докато слушаха концерта на двора в ясната и свежа вечер след дъжда (и като стигнахме дотук, нещо много забавно се бе случило на концерта). Но не беше само Тачър. Тачър, може би, по-малко от останалите. Те бяха винаги наоколо. Слухтяха и си пъхаха носа навсякъде, а по-късно коментираха безкрайно помежду си. Нямаше нищо лошо в това, разбира се. Нямаше нищо, което някой да иска да скрие. Но тяхната обсебеност от всеки дребен детайл в света на хората понякога бе доста обезпокоителна.
— Аз — каза Езекия — споделям вашата голяма тревога.
— Какво значи това? — попита Джейсън, изненадан.
— Разбирам как се чувствате — каза роботът. — Може би не всички, не онези между звездите, но вие и госпожа Марта, вие двамата наистина…
— Не само ние — прекъсна го Джейсън. — Ами останалите племена? Животът на предците ни вече веднъж беше съсипан. Трябва ли да се случи отново? Те са си изградили нов живот. Трябва ли да се откажат от него? Ами вие? По-щастливи ли ще бъдете, ако наоколо има повече човешки същества? Понякога си мисля, че ще бъдете по-щастливи.
— Някои от нас, сигурно — съгласи се Езекия. — Нашата функция е да служим, а сега почти няма кого да обслужваме. Ако индианците…
— Но вие знаете, че те не искат и да чуят за вас.
— Тъкмо се канех да ви кажа, че има една част от нас, която може да не погледне с добро око на това завръщане. Не знам много за тях, но чух, че са ангажирани с някакъв проект…
— Имаш предвид строежа нагоре по реката?
Роботът кимна.
— Можете да поговорите с тях. Можете да потърсите помощта им.
— Мислиш, че ще ни помогнат? Че ще поискат да ни помогнат?
— Говори се, че работят над съвсем нова, прекрасна идея. А и били изкусни строители. Не съм виждал творението им с очите си, но…
Джейсън седеше свит на камъка. Той потрепера и се загърна още по-плътно с плаща си. Нощта му се стори по-тъмна, по-самотна и плашеща.
— Благодаря ти — каза той. — Ще си помисля.
Сутринта ще слезе надолу по реката и ще говори с Хорас Червен облак. Хорас може би знаеше какво трябва да се направи.
14.
…Известно време, след като бяхме започнали амбициозните си експедиции по събирането на литература за библиотеката и на образци от изкуството, четири робота дойдоха да ме видят. Не можех да ги разпозная — в края на краищата имаше много малко отличителни белези, по които един робот може да бъде отличен от друг. Те може би бяха работили от години във фермата или пък току-що бяха пристигнали. Сега, когато пиша за това, съм малко изненадан, че не ги разпитах по-подробно. Много ясно си спомням, че не ги попитах за произхода им нито тогава, нито после. Може би пропускът ми се дължеше на силното ми удивление — и в известен смисъл, обърканост — от това, което те си бяха наумили.
Те ми казаха, че имената им са Езекия, Никодимус, Джонатан и Ебенизър и че ако не възразявам, те биха желали да се настанят в сградите на манастира долу на пътя и да посветят цялото си време на изучаването на християнството. Изглежда, бяха си внушили, че човекът е престанал да изследва религията далеч преди да достигне теологична яснота и че те, като обективни изследователи, могат да тласнат разрешаването на проблема много по-нататък от тесните граници, до които хората бяха рискували да навлязат. Не долових у тях признак на религиозен плам, макар сега да се страхувам много, че ако продължат заниманията си (до момента, в който пиша тези редове, те се бяха занимавали с това почти тридесет години), едва ли ще запазят обективността си и могат да развият неподозиран религиозен фанатизъм. Аз и сега не съм убеден (вероятно сега дори съм по-малко убеден оттогава), че бях прав, като не изразих никакви възражения към техния проект. Може да не е било правилно или мъдро да позволя на група роботи да се занимават с толкова деликатна материя. Допускам, че фанатизмът като явление определено съществува в обществото, но мисълта за фанатизирани роботи (фанатични по всеки въпрос, а религията някак си ражда фанатици) не ме очарова особено. Ситуацията може наистина да се окаже плашеща. При положение, че по-голямата част от човечеството е заминала, а всички роботи са останали, с времето роботите могат да преминат към запълване на така създадения вакуум. Те съществуваха, за да ни служат и не могат, поради самата си природа, да се отдадат на леност. Човек се пита дали като им липсват хора, на които да служат, с времето няма да се изхитрят да служат на самите себе си. Ако това е така, какви мотиви могат да имат те и какви цели? Със сигурност, не човешки. И затова, бих казал, трябва да сме им съответно благодарни. Но човек, казвам си аз, трябва да посреща с обясним страх появяването на нова философия и нови ценности при същества, създадени в тяхната окончателна форма преди малко повече от