узурпатор, отколкото собственикът. Той се бе наложил със силата на разума си, която може да е също толкова ненавистна, колкото и силата на мускулите, установявайки свои собствени ценности, създавайки свои собствени правила, поставяйки свои собствени цели, напълно пренебрегвайки всички останали живи твари. Една сянка се надигна от дъбовата горичка и се понесе безшумно в дълбоката клисура, за да бъде погълната от сянката и тишината, от които тя самата бе част. Бухал, каза си Джейсън. Имаше много бухали, но само нощен скитник като него имаше някакъв шанс да ги види, защото те се криеха през деня. Нещо пробягна, шумолейки из листата. Баузър наостри уши и подуши въздуха. Но или знаеше твърде много, или беше твърде стар и тромав, за да се втурне да го преследва. Невестулка, най-вероятно или може би воден пор, макар че мястото бе доста далеч от водата. Твърде голям, за да е мишка, твърде тих за заек или видра.
Човек трябва да познава съседите си, каза си Джейсън, когато вече не ловува за тяхна сметка. В миналото и той ходеше на лов, както и много от другите. Бяха дали на дивите животни възможност да нараснат до брой, който позволяваше разумен лов. Спорт, така го наричаха те, но това не беше нищо друго освен по-деликатното име за кръвожадността на хората от праисторическите времена, когато ловуването е било въпрос на оцеляване на човека, кръвния брат на останалите месоядни. Човекът, помисли си той, е най-голямото месоядно от всички. Сега нямаше нужда такива като него да преследват своите събратя от горите и блатата. Месо си доставяха от стадата и ятата, макар че и това според него беше един по-омекотен месояден начин на живот. Ако някой искаше да ловува, трябваше да се върне към лъка, стрелите и копието. Пушките все още почиваха в калъфите си и педантично бяха почиствани и смазвани от роботизирани ръце, но запасът от барут отдавна се бе изчерпал и бяха нужни много сложни изследвания и усилия, за да бъде добит отново.
Пътеката извиваше нагоре по хълма към малката нива, където се виждаха пръснати кръстци от царевица, а тиквите още се търкаляха на земята. След ден-два роботите щяха да ги пренесат за съхранение, но царевицата вероятно щеше да почака, докато привършат всички есенни работи. По-късно можеше да бъде прибрана, най-вероятно след като зърното бъдеше насипано в хамбарите, или дори чак след като снегът паднеше по полето.
На неясната лунна светлина кръстците напомняха на Джейсън индиански лагер. Гледката го накара да се запита дали роботите бяха доставили в лагера на Хорас Червения облак брашното и царевицата, бекона и останалите продукти, които бе наредил да им занесат. Сигурно бяха изпълнили нареждането му. Роботите проявяваха добросъвестност във всичко и той се запита, както и много пъти преди това, какво всъщност получаваха те за грижите си към него, Марта, къщата и фермата. Или какво един робот изобщо получава… Езекия и другите в манастира, роботите с техния мистериозен строителен проект нагоре по реката. Тези измишльотини, каза си той, се пораждаха от стария принцип за печалбата, който беше лудостта и устоите на древната човешка цивилизация. Никой не вършеше нищо, освен, ако нямаше материална изгода от това. Което, разбира се, беше грешка. Но старият навик, старият начин на мислене понякога все още се натрапваше на съзнанието му и той почувства лек срам от това.
Ако хората си възвърнеха собствеността върху Земята, старият принцип за печалбата и обосноваващите го теории щяха да бъдат реабилитирани. Земята нямаше да се окаже в по-добро състояние отпреди, въпреки силата и богатствата, които може би вече е придобила след своя петхилядолетен отдих от човешкия бич. Той знаеше, че съществува минимална възможност хората да не предприемат стъпки за връщане на собствеността. Те бяха наясно, разбира се, че основната част от нейните ресурси бе изчерпана, но биха могли да пренебрегнат и това съображение. Възможно е някои от тях (той не беше сигурен в това, а и Джон не спомена нищо такова) да изпитват копнеж да се завърнат на планетата на своите прадеди. Пет хиляди години бяха достатъчно дълъг период от време, за да направят планетите, на които те сега живеят, да изглеждат като стария им дом, но кой можеше да бъде сигурен. В най-добрия случай, Земята щеше да се превърне в атракция за потоците туристи и поклонници, завръщащи се, за да отдадат сантиментална почит на планетата майка на човечеството.
Той отмина царевичната нива и продължи покрай тесния синур към скалния нос, надвесен над двете реки. На чезнещата лунна светлина сливащите се реки блестяха като сребърни пътища, прорязващи тъмните гори в долината. Той се отпусна на речния камък, където сядаше винаги, и се загърна в плаща си, за да се предпази от ледения нощен вятър. Докато седеше смълчано в тишината, той се изненада от факта, че не страда от самотата си. Защото това беше неговият дом, а човек не се чувства истински самотен, ако остане затворен в дома си.
Тези бяха причините, поради които очакваше с такъв ужас пристигането на хората. Той не можеше да понесе завладяването на дома му, на земята, която бе превърнал в своя територия, така както другите животни бележеха своята. Не по силата на някакви човешки права и не поради чувство за собственост, а по силата на самото си съществуване върху нея. Без да надделява и да съперничи на малките си диви съседи да използват земята и да се разхождат по нея, а просто като продължава да живее в мир с тях.
Не бива да им го позволявам, каза си той. Не бива да им позволя да се върнат и отново да похабят Земята. Не бива за втори път да я замърсят с техните машини. Трябва да намеря начин да ги спра. И докато си мислеше това, разбра, че такъв начин няма. Един стар и егоистично настроен човек не можеше да се изправи срещу цялото човечество. Вероятно нямаше и право да го стори. Те имаха само своите три планети и със Земята щяха да станат четири, докато по-малката част от човечеството, хората, непопаднали в мрежата, която бе уловила и отнесла другите от Земята, сега разполагаха с цялата галактика, а може би и с цялата вселена, ако някога пожелаеха да се разселят из нея.
Само че той не пътуваше из галактиката, нито той, нито Марта. Техният дом беше тук, не просто тези няколко акра, а цялата Земя. Съществуваха и другите, индианците от езерото Лийч. За тях какво? Какво ще се случи с тях и техния начин на живот, ако другите се върнат? Отново резерват? Зад гърба му нещо откърти един камък и той се затъркаля надолу по склона. Джейсън скочи бързо на крака.
— Кой е там? — извика той.
Можеше да е мечка. Или елен. Но не беше нито едното, нито другото.
— Езекия, сър — каза един глас. — Видях ви да излизате от къщата и ви последвах.
— Ела — повика го Джейсън. — Защо си тръгнал след мен?
— Да ви благодаря — каза роботът. — Да ви благодаря най-сърдечно. Той се появи, препъвайки се в тъмнината.
— Седни — покани го Джейсън. — Ей, на онзи, големия камък там. Удобно ли ти е?
— Не се нуждая от удобство. Нямам нужда и да сядам.
— И все пак го правиш. Често те виждам да седиш на пейката под върбата.
— Това е само увлечение — каза Езекия. — Подражание на тези, които ме превъзхождат, и съвсем недостойна постъпка за един робот. Много се срамувам от това.
— Продължавай да се срамуваш, щом ти харесва — каза Джейсън, — но те моля, направи ми тази услуга. Аз имам нужда от това удобство, нужда да седя и ще се чувствам много неловко, ако продължаваш да стърчиш прав.
— Щом настоявате — въздъхна Езекия.
— Настоявам — повтори Джейсън — А сега, за каква въображаема любезност искаш да ми благодариш?
— Отнася се до поклонника.
— Да, знам. Тачър ми каза за него.
— Почти сигурен съм, че той не е никакъв поклонник. Никодимус казал на Тачър, че е поклонник. Никодимус се е поувлякъл. Лесно е да се увлечеш, сър, когато желаеш нещо много силно.
— Разбирам — кимна Джейсън.
— Щеше да е прекалено хубаво, ако той наистина беше поклонник. Щеше да означава, че се е разчуло за усилията, които полагаме. Не робот-поклонник, разбирате ли, а човек-поклонник…
Джейсън седеше мълчаливо. Вятърът развяваше робата, която роботът носеше. Езекия я подбра, опитвайки се да се загърне по-плътно в нея.
— Гордост — каза той. — С това трябва да се борим. Както и със сядането, щом не се нуждаем от него. Да не обличаш роба, когато нямаш нужда от дреха. Да не крачиш нагоре-надолу из градината и да мислиш, когато също толкова добре можеш да мислиш и застанал на едно място.
Джейсън седеше, без да помръдне, здраво стиснал устни, макар че му се щеше да изкрещи: Какво
