големи музикални заложби от мен. В дните на нашата младост музиката се записваше на електронни носители, но от изчезването на хората насам не е имало начин тя да бъде възпроизведена. Всъщност дядо ми, предвиждайки това, когато събирал книги и предмети на изкуството, не си направил труда да събира електронни записи, макар и да вярвам, че в някое от мазетата може да бъде открита респектираща колекция от музикални партитури. Нищо чудно старият джентълмен да е хранел надежди, че в бъдните години може да се появи някой с музикални наклонности, някой, на когото да бъдат полезни…
12.
Той разбираше нещо от музика и бе подвластен на магията и. Понякога си представяше, че долавя мелодия в шепота на вятъра из клоните на дърветата или в сребристия ромон на водата, която тече между камъните. Ала никога през живота си не бе чувал нещо подобно на тази. Спомни си как някога старият Джоуз, застанал вечер прага на колибата, наглася цигулката под брадичката си и плъзва лъка по струните, за да изтръгне щастливи или тъжни звуци, а понякога нито едното, нито другото, а просто прилив на сладост.
— Вече не мога да го правя добре — оправдаваше се той. — Пръстите ми нямат нужната за струните сръчност, а ръката ми е твърде натежала, за да тегли лъка с лекота. Като докосване на крила на пеперуда по грифа — така трябва да бъде.
Но за момчето, което лежеше на пясъка, още топъл от слънцето, тя беше чудесна. Върху високия хълм зад колибата един койот вдигаше нос към небето и виеше в акомпанимент, разпръсвайки самотата на хълма, море и брега, сякаш той, старецът с цигулката, и изтегнатото се на пясъка момче, бяха единствените живи същества, които все още обитаваха тази пуста земя, осеяна с пънове и неясни могилки от древни форми, едва очертаващи се в здрача.
Много по-късно ловците на бизони от равнините, с техните тимпани, дрънкане и свирки от еленова кост, отмерваха с удари ритъма, с който той и другите танцуваха на фона на примигващия лагерен огън. Танцуваха с голямо въодушевление, като в транс, което ги връщаше далеч в миналото, към техните корени. Но това тук не беше нито цигулката, нито свирката еленова кост, нито ударите на тимпана. Това беше музика, която изпълваше света и ехтеше към небето, извисяваше човека и го понасяше, потапяше го в себе си, караше го да забрави тялото си, въплъщавайки самото му същество в образа, сътворен от нея. Част от мозъка му, която не беше омаяна и пленена от музиката, устояваше на магията на звука, повтаряйки си отново и отново озадачено: дърветата творят музика. Малката група дървета на хълма се открояваха в здрача като призрачни силуети, толкова чисти и свежи след проливния дъжд, бели като брези, но по- внушителни от тях. Дървета — тимпани, цигулки и свирки от еленова кост и много повече от това, вплитащи всякакви звуци, докато самото небе не откликнеше на зова им. Той осъзна, че някой бе минал през градината и сега стои до него, но не се обърна да види кой може да е, защото на хълма нещо му се струваше не както трябва. Въпреки цялата красота и сила там имаше нещо, което не бе съвсем наред, нещо, което, ако можеше да бъде отстранено, щеше да направи музиката съвършена.
Езекия посегна и нежно намести превръзката върху бузата на младия мъж.
— По-добре ли се чувствате сега? — попита той, — Как сте?
— Прекрасно — промълви младият човек. — Но нещо не е наред.
— Всичко е наред — усмихна се Езекия. — Ние ви превързахме, стоплихме ви и ви нахранихме. Сега сте в безопасност.
— Не говорех за себе си. А за дърветата.
— Те свирят прекрасно — каза Езекия. — Рядко са свирили по-добре. Това е едно от техните стари парчета, не е от експерименталните…
— Долавям болка в тях.
— Някои от дърветата са стари и умират — обясни Езекия. — Сигурно изпълнението им не е съвършено, поне не такова, каквото беше в по-младите им дни, но все още се справят чудесно. А има и някои млади филизи, които не са овладели тънкостите.
— Защо някой не им помогне?
— Няма начин да им се помогне. Или ако има, никой от нас не го знае. Всяко нещо умира. Вие от старост, аз от ръжда. Те не са земни дървета. Бяха донесени преди много векове от един от звездните пътешественици.
Ето пак, помисли си младият човек, пак се повтаря разговорът за звездните пътешествия. Ловците на бизони му бяха казали, че има мъже и жени, които пътуват до звездите. И момичето, с което бе говорил онази сутрин, бе споменало за това. Момичето сигурно знаеше за тях, защото можеше да говори с дърветата. Беше ли говорила тя някога с призрачните дървета на хълма, питаше се той.
Тя можеше да говори с дърветата, а той можеше да убива мечки. И неочаквано му се привидя отново моментът, когато онази мечка се изправи от сухото дере, току до самия него. За миг, по някаква странна причина, вече не беше мечката, а дърветата от хълма. И се случи същото, което се бе случило тогава. Същото усещане за раздвояване, за излизане извън себе си и за контакт. Контакт с какво? С мечката? С дърветата?
После всичко изчезна и той отново се върна в себе си. Усещането му за някаква болка сред дърветата изчезна и сега всичко си беше както обикновено. Музиката изпълваше пространството и се носеше към небето.
— Сигурно грешиш за дърветата — рече Езекия. — Нищо им няма. Според мен в този момент те са толкова добре, колкото са били винаги.
13.
Джейсън се събуди през нощта и повече не можа да заспи. Той знаеше, че не тялото му бяга от съня, а неговата душа, преизпълнена с размишления и полувцепенена от мрачни предчувствия. Накрая стана и започна да се облича.
— Какво има, Джейсън? — обади се Марта от леглото.
— Не мога да заспя — каза той. — Излизам да се поразходя.
— Наметни си нещо. Нощният вятър е мразовит. И се опитай да не се тревожиш. Ще ти помогне.
Докато слизаше по стъпалата, той знаеше, че тя греши. Марта винаги казваше така, когато искаше да го окуражи. Но сега това нямаше да му помогне. Когато хората се върнеха на Земята, животът щеше да се промени. Той вече никога нямаше да е същият.
Щом излезе във вътрешния двор, старият Баузър се приближи, клатушкайки се, иззад ъгъла на кухнята. Нямаше и следа от по-младото куче, което обикновено го придружаваше при разходките му или пък някое от другите. Сигурно бяха заспали някъде или дебнеха за някоя миеща мечка, а може би душеха за мишки между царевичните кръстци. Нощта беше тиха и леко мразовита. Нещо едновременно леденостудено и меланхолично витаеше във въздуха. Отънялата луна висеше на запад, над тъмната сянка на гористия нос, от другата страна на Мисисипи. Леката, остра миризма на умиращи листа изпълваше въздуха.
Джейсън слезе по пътеката. Тя водеше към скалите, под които се сливаха двете реки. Старото куче изостана зад него. Полумесецът едва хвърляше бледа светлина, макар че, каза си Джейсън, той не се нуждаеше от светлина. Беше минавал по тази пътека толкова много пъти, че би могъл да я намери и в тъмнината. Земята беше притихнала, помисли си той, не само тук, а навсякъде. Притихнала, отдъхваща си след бурните векове, когато хората сечаха нейните дървета, копаеха недрата и, оряха прериите и, застрояваха обширните и пространства, ловяха рибата във водите и. След този кратък отдих нима всичко щеше да започне отново? Корабът, насочващ се към Земята от новозаселените с хора планети, беше само изследователска сонда, чиято мисия бе да намери старата Земя, да се убеди, че астрономите са прави в техните изчисления, да я огледа и да отнесе обратно информацията. А след това, питаше се Джейсън, какво щеше да последва? Щяха ли хората да спрат, когато задоволят интелектуалното си любопитство, или щяха да се опитат да влязат във владение на древната си собственост — макар и да се съмняваше някой някога да е предоставил на човека собствеността върху Земята. По-скоро той си я бе присвоил, отвоювайки я от другите същества, които имаха същото право да я притежават, но нямаха нито интелигентността, нито изобретателността и силата да защитят правата си. Човекът бе по-скоро енергичният и арогантен
