— Може. С други средства — възрази Сияйният.
— Мислите ли? — попита Юлисис.
— Сигурен съм.
Тръгна бавно към Луси, която се спря да го изчака.
— То… тя, както я нарекохте… тя не се страхува.
Юлисис се засмя.
— Дори и от мен — каза той.
Сияйният протегна ръка към нея. Тя се поколеба за момент, но после едната й ръка се вдигна и пое подобните на пипала пръсти на Сияйния.
За миг на Инок му се стори, че златистото сияние се разтваря като наметало и обгръща земното момиче с блясъка си. Инок примигна и видението, ако изобщо е било видение, изчезна пред погледа му и само Сияйният се оказа обгърнат от златистото наметало.
И как бе възможно, учуди се Инок, тя да не изпитва страх нито от Юлисис, нито от Сияйния? Дали не се дължеше на това, че тя наистина, както каза на Юлисис, умееше да прониква зад външната маска и да долавя някак човешката същност (Бог да ми е на помощ, дори и сега не мога да разсъждавам с други понятия, освен човешките!), заложена в тези същества? И ако това бе така, не се ли дължеше на факта, че самата тя не беше съвсем като другите хора? Разбира се, по външност и произход не се отличаваше от другите, но не бе отгледана под влияние на общочовешката култура. Вероятно тя беше това, което би представлявало едно човешко същество, ако не бе всячески сковавало от нормите на поведение и мислене, превърнали се с течение на годините в закон, изискващ от него стандартно отношение към света.
Луси пусна ръката на Сияйния и се върна на кушетката.
— Инок Уолас — изрече Сияйният.
— Слушам ви.
— И тя ли е от вашата раса?
— Да, разбира се.
— Никак не си приличате. Сякаш сте от две различни раси.
— На Земята има само една раса.
— Има ли много други като нея?
— Нямам представа — отвърна Инок.
— Мога ли да ви предложа едно кафе? — обърна се Юлисис към Сияйния.
— Кафе?
— Изключително вкусно питие. Най-великото творение на Земята.
— Не го познавам — каза Сияйният, — Предпочитам да се въздържа.
— Знаете ли защо съм тук? — обърна се той към Инок.
— Мисля, че да.
— Искрено съжалявам — продължи Сияйният, — но съм длъжен…
— Ако не възразявате — каза Инок, — да считаме, че сте изразили протеста си. Смятайте, че съм го приел.
— Защо не? — обади се Юлисис. — Няма смисъл, струва ми се, и тримата да се подлагаме на това малко или много мъчително преживяване.
Сияйният се поколеба.
— Но ако мислите, че трябва… — каза Инок.
— Не е задължително — отвърна Сияйният. — Ще бъда удовлетворен, ако неизказаният ми протест бъде великодушно приет.
— Приемам го — каза Инок, — но при едно условие. Искам да се уверя, че обвинението не е неоснователно. Трябва да изляза и да проверя.
— Нямате ли ми доверие?
— Не става въпрос за доверие. Това е нещо, което може да се провери. Докато не сторя това, не мога да го приема нито от свое име, нито от името на моята планета.
— Инок — обади се Юлисис, — веганецът се държи коректно. Не само сега, но и преди това да се случи. Неговият народ отправя обвинението с най-голяма неохота. Доста страдаха, за да защитят Земята и теб самия.
— И ти смяташ, че ще бъде некоректно от моя страна, ако не приема протеста и обвинението само въз основа на неговото твърдение.
— Съжалявам, Инок — каза Юлисис. — Това имах предвид.
Инок поклати глава.
— От години се опитвам да проявявам разбиране и да се съобразявам с моралните принципи и убежденията на всички хора, които минават през тази станция. Абстрахирал съм се от собственото си човешко съзнание и подготовка. Опитвал съм се да разбирам чужди те гледища и да оценявам чуждия начин на мислене — макар често да са противоречали на моите собствени. И не съжалявам за това, защото ми даде възможност да преодолея тесногръдието на Земята. И мисля, че спечелих нещо от всичко това. Но тези неща не засягаха Земята, само мен. Тази история обаче засяга Земята и аз съм длъжен да подходя към нея от позициите на жител на Земята. В този конкретен случай не съм просто управител на галактическа станция.
Нито единият, нито другият казаха нещо. Инок изчака малко, но и двамата продължаваха да мълчат.
Накрая се обърна и тръгна към вратата.
— Ще се върна — обеща им той.
Докато изрече фразата, вратата започна да се отваря.
— Ако нямате нищо против — каза Сияйният тихо, — бих желал да дойда с вас.
— Добре — съгласи се Инок. — Да вървим.
Навън беше тъмно и Инок запали фенера. Сияйният го наблюдаваше внимателно.
— Течно минерално гориво — обясни му Инок. — Гори на върха на напоен фитил.
— Нищо по-добро ли нямате? — попита Сияйният, ужасен.
— И по-добро имаме сега — отвърна Инок. — Просто аз съм старомоден.
Той тръгна напред с фенера, който очертаваше малък светъл кръг. Сияйният го последва.
— Дива планета — констатира той.
— Тук е дива. Но някои места се обработват.
— Моята собствена планета е под контрол — каза Сияйният. — Всяка педя земя е регулирана.
— Зная. Разговарял съм с мнозина веганци. Те ми описаха планетата.
Насочиха се към обора.
— Искате ли да се върнете? — попита Инок.
— Не — отвърна Сияйният. — Чувствам се освежен. Онова там диви растения ли са?
— Наричаме ги дървета — обясни Инок.
— И вятърът духа накъдето си иска?
— Точно така — повтори Инок. — Все още не умеем да контролираме времето.
Лопатата стоеше съвсем близо до вратата на обора и след като я взе, Инок се отправи към овощната градина.
— Разбира се, знаете — каза Сияйният, — че няма да намерите тялото.
— Готов съм да приема, че го няма.
— Тогава защо? — попита Сияйният.
— Защото трябва да се уверя. Не го разбирате това, нали?
— В станцията заявихте — напомни Сияйният, — че се опитвате да ни разберете нас, извънземните. Може би е време поне един от нас да се опита да разбере вас.
Инок пое по пътеката, минаваща през градината. Стигнаха до грубата ограда, зад която се намираха гробовете. Клюмналата врата беше отворена. Инок мина през нея, последван от Сияйния.
— Тук ли сте го погребали?
— Тук са гробовете на моите родители. И майка ми, и баща ми са тук. Положих го до тях.
Подаде фенера на веганеца и с лопатата в ръка отиде при гроба. Заби лопатата в земята.
