Ударът е попаднал в кърмата на скачения Си Ай 12. Без да прави пауза, Пиф допълни, че е регистрирано унищожаване на целта — изчезнало е електромагнитното поле на неприятелския кораб, характерно за работещите системи.
Грег бавно отлепи длани от очите си и с диво изражение погледна приятеля си. После, все още без да вярва на компютъра, вдигна очи към илюминатора. Тандемът беше извъртян на 60 градуса от предишния курс и продължаваше бавно да се извърта. Върху корпуса на Си Ай 12 вече се забелязваше обвита в дим зона. Около голяма няколко квадратни метра дупка краищата на обшивката стърчаха сгърчени и изкорубени. От чудовищната температура съседните листове бяха нажежени до червено, а около кораба плуваха по- дребни отломъци и откъснати плочи от топлоизолацията.
Дивашка безумна радост обхвана Грег. Той се опитваше през лудешкия си смях да каже нещо на Стас, но от отворената му уста излитаха само нечленоразделни звуци. Бореше се с безтегловността между илюминатора и креслото и се удряше възторжено по ръцете и бедрата. Стас мълком гледаше мятащия се под тавана в истеричен смях командир, но самият той вече нямаше сили да избухне в такъв лудешки пречистващ смях. Само зарови лицето си в ръце, стисна до болка очи и се заклати в креслото. Все още не можеше да повярва, че са вън от опасност, че по-нататък няма да е нужно да стрелят, да бягат и да се борят за живота си с някаква незнайна, постоянно променяща облика си чудовищна сила.
След няколко минути, а може би след много повече — мозъкът вече бе престанал да се ориентира в изкривеното от изтощителната борба пространство и време — Стас сне длани от лицето си и се облегна в креслото, чувствайки нечовешка умора във всяка клетка на тялото си.
— А по-нататък какво, командире?
Грег бавно се откъсна от стъклото и се обърна към Стас:
— Към базата… Колкото може по-скоро да се връщаме. Вън от това проклето астероидно блато… Или не гарантирам за себе си.
Стас измъчено се усмихна и даде команда на лодката да се връща на кораба. През илюминатора се виждаше как Пиф вече стабилизира тандема в предишния курс, манипулирайки с факлите на рулевите двигатели.
След два дена полет Би Джей 90 направи малък зигзаг и мина недалеч от улучения противник. На екрана изображението бе многократно увеличено — автоматичен кораб от среден клас тромаво се въртеше в пространството. Беше улучен в носовата част, дупката зееше тъкмо където се намираха секторите с елементите на управлението. Корабът беше загинал мигновено.
Грег одобрително поклати глава и добави на глас:
— По времето на кралица Виктория за такова попадение капитанът щеше да подари на Пиф бъчва с ром. Ей Богу, той си я е заслужил.
— Да… — усмихна се Стас на думите на командира. — Интересно колко ли биха дали хората от „Кондор“ за такова попадение в нашия Би Джей 90?
Приятелите само се спогледаха, капитанът сметна, че е излишно да отговаря на подобен въпрос. Те и без това се досещаха колко струва този двубой на живот и смърт.
Десета глава
Астероидната мантия постепенно губеше плътността си. Звездната светлина вече добиваше естествената си синкава прозрачност. Все по-ясно личаха мъглявините на далечните галактики. Корабът по-рядко маневрираше между огромните късове и започна постепенно да увеличава скоростта. Отзад „Кондор“ не даваше никакви признаци на живот. И ето настана моментът, когато над Би Джей 90 като гигантски чадър се разтвориха големите антени за далечна връзка.
Преди няколко часа космонавтите изпратиха сигнал към далечната база и сега съсредоточено чакаха отговор. Най-сетне на прорязвания от смущения екран се появи изображението на оперативния дежурен и през трилиони километри зейнала пустота говорителите пренесоха гласа му: „Би Джей 90… Би Джей 90… Приех съобщението ви. За авария с какъв кораб говорите? Докладвайте по-подробно, защото вече бяхме решили да организираме издирването ви. През следващия сеанс с вас ще говори Джон Майлс. Чакаме подробни сведения… Приемам.“
Грег наведе глава и се усмихна на някакви свои мисли:
— Всички действат точно по легендата… Режим на най-строга секретност — и завърши с по-мрачен тон: — Интересно какво ще кажат, когато разберат какво ни е коствало всичко това.
— Все нещо ще кажат — неопределено вдигна рамене Стас.
— Тук си прав.
След още два часа на екрана се появи лицето на Джон Майлс. Въпреки смущенията в изображението личеше колко е развълнуван началникът на службата по безопасност на полетите на участъка Нептун- Марс.
— Капитан Милър, разбрахме какво се е случило с вас… Наистина ли всичко е наред? Най-важното — на всяка цена докарайте катастрофиралия кораб. Сега това е основната задача. Чакам отговор.
Изображението примигна и застина.
Стас уморено погледна Грег и попита:
— Командире, какво още да съобщим на базата?
Капитанът на Би Джей 90 замислено се завъртя в креслото и отвърна:
— Ще им съобщим, че при нас наистина всичко е наред и че се движим с пълен ход към базата.
Четирите чифта очи тревожно наблюдаваха действията на оператора пред пулта, но както и преди, на екрана се появяваха едни и същи знаци. Човекът пред пулта направи още един опит и ядосано махна с ръка:
— Край, връзка няма, безполезно е да продължаваме. Той не отговаря…
Като по команда всички очи напрегнато се втренчиха в главатаря, сякаш той по някакъв незнаен начин можеше да установи връзка с внезапно замлъкналия обект. На неподвижното като каменна маска лице не трепна нито един мускул и само устните му едва помръднаха. В пълната тишина на командната кабина се разнесоха думите:
— Чакате някой да ви каже, че „Фарос“ е унищожен, нали? Тогава смятайте, че аз вече съм ви го казал.
Върху намръщените, замръзнали лица бръчките около устата още по-рязко се вдълбаха. Стоманеният блясък на очите се затаи още по-дълбоко. Главатарят с раздразнение разкърши плещи и на ръкава на черния му комбинезон проблясна отличителен знак. Огледа останалите с тежък поглед и продължи:
— Този бой загубихме безвъзвратно… Поемаме обратен курс и се връщаме. Разполагаме с около шест месеца. Да се надяваме, че през това време на орбиталната станция ще успеят да заличат следите и да разглобят съоръженията.
След няколко минути човекът в черния комбинезон съобщаваше на далечната база за случилото се. А след около час слаб, тясно насочен лъч донесе отговора: „Информацията е приета. Вземаме спешни мерки за маскиране на обектите и демонтаж на въоръжението на корабите. Надяваме се, че неуспехът на операцията ви само временно ще забави провеждането на главната акция.“
Командирът на кораба прочете съобщението, изтри го от екрана и дълбоко се замисли. Целта, към която той и неколцина негови съратници се стремяха вече много години, си оставаше непостижима. Вдигна лице към илюминатора и ледената светлина на безумно далечните звезди се отрази върху белия метал на оголените от разкривена усмивка зъби.
Информация за текста
© Хенри Сайерс
© 1992 Весела Петрова, превод от английски
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
