— Значи ти дължа благодарност, Таралежо от Ерленвалд. Благодарността не е по-малка заради факта, че Рьогнер, господарят на моето сърце и легло, вече напусна този свят. С радост бих попитала по какъв начин мога да изразя благодарността си, но се боя, че благородният рицар, даващ обети и ръководещ се във всичките си постъпки от рицарския кодекс, може да се засегне от такъв въпрос. Защото това би предполагало, че помощта, която е оказал на краля, не е била безкористна.
— Ти прекрасно знаеш, кралице, че наистина не беше такава. Знаеш също, че точно сега идвам за наградата, обещана ми от краля срещу спасяването на живота му.
— Така ли? — усмихна се кралицата, но в очите й проблеснаха зелени искри. — Виж ти, намерил си краля на дъното на трап, беззащитен, ранен, на път да стане плячка на змии и чудовища, и едва след като той ти е обещал награда, си решил да му помогнеш? А ако не е искал и не е можел да обещае награда, щеше да го оставиш там, а аз още нямаше да знам къде се белеят костите му? Ах, колко благородно! Със сигурност си се ръководел от някакъв особен рицарски обет.
Глъчката сред гостите се усилваше.
— И днес дойде за наградата си, Таралежо? — продължи кралицата, усмихвайки се все по-зловещо. — След петнайсет години? Вероятно разчиташ на лихвата, която се е натрупала за това време? Тук не е банка на джуджетата, Таралежо. Казваш, че Рьогнер ти е обещал награда? Трудно ще бъде да го призовем тук, за да се разплати с теб. Може би ще е по-лесно да те пратя при него, на оня свят? Там ще се разберете кой на кого дължи нещо. Аз прекалено много обичах съпруга си, Таралежо, за да престана да мисля за това, че съм можела да го изгубя още тогава, преди петнайсет години, ако беше отказал да търгува с теб. Тази мисъл предизвиква в мен не особено приятни чувства към твоята особа. Знаеш ли, маскирани пришълецо, че сега тук, в Цинтра, в моя замък и в моите ръце, ти си също толкова безпомощен и близко до смъртта, колкото е бил и Рьогнер тогава, на дъното на трапа? Така че какво можеш да ми предложиш ти, каква цена, каква награда, за да си тръгнеш жив оттук?
Медальонът на шията на Гералт помръдна, завибрира. Вещерът бързо обърна глава към Мишовур и срещна пронизващия му, явно тревожен поглед. Поклати леко глава и вдигна въпросително вежди. Друидът също направи движение в знак на отрицание и кимна едва забележимо към Таралежа. Гералт не беше много сигурен.
— Казваш това, защото разчиташ, че ще се уплаша — възкликна Таралежа. — Разчиташ, че ще предизвикаш гнева на събралите се тук благородни господа и презрението към мен от страна на красивата ти дъщеря Павета. Но най-важното е, че думите ти са лъжливи и ти много добре знаеш това!
— Иначе казано, лъжа най-безсрамно. — На устните на Каланте се появи много неприятна усмивка.
— Ти много добре знаеш, кралице — продължи спокойно пришълецът, — какво се случи тогава в Ерленвалд. Знаеш, че спасеният от мен Рьогнер сам, по своя воля, се закле да ми даде всичко, каквото пожелая. Призовавам всички за свидетели на това, което ще кажа сега! Когато кралят, когото спасих и отведох в лагера си, попита отново какво искам, аз отговорих. Помолих го да ми обещае, че ще ми даде това, което е оставил в къщи, но за което не знае и което не очаква. И кралят се закле, че ще ми го даде. А когато се върна в замъка, завари теб, Каланте, да раждаш. Да, кралице, аз чаках петнайсет години, а през това време лихвите по наградата ми растяха. Сега, като гледам прекрасната Павета, виждам, че е имало за какво да чакам! Господа и рицари! Част от вас са дошли в Цинтра, за да искат ръката на принцесата. Уверявам ви, че сте дошли напразно. От деня на раждането си, по силата на кралската клетва, прекрасната Павета принадлежи на мен!
Сред пируващите се разрази буря. Някой викаше, друг ругаеше, трети удряше с юмрук по масата и преобръщаше съдовете. Държивръх от Стрепт взе забития в овнешкото печено нож и го заразмахва. Крах ан Крайт се наведе, явно опитвайки се да откърти напречната греда между краката на масата.
— Това е нечувано! — развика се Висегерд. — С какво ще го докажеш? Къде са ти доказателствата?
— Лицето на кралицата — Таралежа протегна ръката си с желязната ръкавица — е най-доброто доказателство за това.
Павета седеше неподвижно, без да вдига глава. Във въздуха се сгъстяваше нещо много странно. Медальонът на вещера трепереше на верижката под жилетката. Гералт видя как кралицата повика с жест застаналия наблизо паж и шепнешком му заповяда нещо. Вещерът не можа да чуе какво, но смайването, появило се на лицето на момчето, и това, че се наложи кралицата да повтори заповедта, го накараха да се замисли. Пажът побягна към изхода.
Глъчката на масата продължаваше. Ейст Туирсеах се обърна към кралицата и попита спокойно:
— Каланте, истината ли казва той?
— Дори и да е така — процеди кралицата, хапейки устни и мачкайки зеления си шал в ръце, — какво от това?
— Ако казва истината — намръщи се Ейст, — обещанието трябва да се изпълни.
— Нима?
— Означава ли това — попита навъсено островитянинът, — че се отнасяш толкова нехайно и към другите си обещания? Включително и онези, които толкова добре си спомням?
Гералт, който най-малко очакваше да види върху лицето на Каланте изчервяване, влага в очите и треперещи устни, остана изумен.
— Ейст — прошепна кралицата, — онова е съвсем друго…
— Нима?
— Ах ти, кучи сине! — изрева неочаквано Крах ан Крайт и скочи от мястото си. — Последният глупак, който се осмели да каже, че съм направил нещо напразно, беше оглозгай от морските раци на дъното на залива Аленкер! Не съм дошъл тук чак от Скелига, за да се връщам с празни ръце! Конкурент се намери, мамицата ти! Я някой да ми донесе меч, дайте един и на този глупак! Сега ще видим кой…
— Няма ли да млъкнеш, Крах? — извика ядосано Ейст, подпирайки се с двата си юмрука на масата. — Драйг Бон Дху! Ще те държа отговорен за по-нататъшното поведение на кралския племенник!
— И мен ли ще укротиш, Туирсеах? — извика Раинфарн от Атра и се изправи. — Кой ще се осмели да ме спре да измия с кръв обидата, нанесена тук на моя княз? И на неговия син Виндхалм, единствения достоен за ръката и леглото на Павета! Донесете мечове! Сега, още тук, ще покажа на този Таралеж, или както там се казва, как ние в Атра отмъщаваме за подобни обиди. Интересно дали ще се намери някой или нещо, способно да ме спре?
— Да. Благоприличието — каза спокойно Ейст Туирсеах. — Не е хубаво да се започва бой или да се предизвиква някой, без да се получи съгласието на господарката на този дворец. Може би мислите, че тронната зала на Цинтра е кръчма, където можете да се налагате по мутрите и да се ръгате с ножове, когато си поискате?
Гостите отново започнаха да викат един през друг. Шумът престана като пресечен с магия, когато в залата неочаквано се разнесе кратък бесен рев на разярен зубър.
— Да — каза Кудкудяк, изкашля се и стана от стола си. — Ейст греши. Това дори не е кръчма. Това е нещо като зверилник, затова и зубърът си беше на място. Благородна Каланте, позволи ми да кажа мнението си за възникналите проблеми.
— Както виждам — рече бавно Каланте, — мнозина си имат свое собствено мнение за тях и го изказват дори без моето разрешение. Странно защо никой не се интересува от моето собствено мнение? А то е такова: по-скоро проклетият замък ще се срине над главата ми, отколкото да дам Павета на този чудак. Нямам ни най-малко намерение…
— Клетвата на Рьогнер… — започна Таралежът, но кралицата веднага го прекъсна, удряйки по масата със златната си чаша за вино.
— Клетвата на Рьогнер не ме интересува повече от миналогодишния сняг! А що се отнася до теб, Таралежо, още не съм решила дали да позволя на Крах или на Раинфарн да се дуелират с теб, или просто да наредя да те обесят. Ако ме прекъсваш, докато говоря, ще повлияеш сериозно на решението ми!
Гералт, все още обезпокоен от потрепването на медальона, огледа залата и неочаквано срещна очите на Павета, изумруденозелени, като очите на майка й. Принцесата вече не ги криеше под дългите си мигли — местеше поглед от Мишовур към вещера, без да обръща внимание на останалите.
Кудкудяк, все още изправен, се изкашля многозначително.
— Говори — каза кралицата. — Но по същество и не се увличай.
