нашият договор си остава в сила. Е, Гералт, каква е цената ти?
— Добре — каза вещерът. — Моля те да ми дадеш зеления си шал, Каланте. Нека той винаги да ми напомня за цвета на очите на най-прелестната кралица, която познавам.
Каланте се засмя и свали от врата си изумрудената огърлица.
— Тази дрънкулка — каза тя — е направена от камъни със същия оттенък. Запази я заедно с приятните спомени.
— Може ли и аз да кажа нещо? — попита скромно Дуни.
— Разбира се, зетко, моля.
— Продължавам да твърдя, че аз съм твой длъжник, вещерю. Животът ми беше заплашен от кинжала на Раинфарн. Ако не беше ти, стражите щяха да ме убият. И щом става въпрос за цена, аз трябва да я платя. Уверявам те, че мога да си го позволя. Какво искаш, Гералт?
— Дуни — започна бавно Гералт, — вещерът, на когото задават такъв въпрос, е длъжен да помоли да го повторят.
— Повтарям го. Защото, разбираш ли — аз съм твой длъжник и по друга причина. Когато там, в залата, разбрах кой си, те намразих и си помислих отвратителни неща за теб. Смятах, че си сляпо, кръвожадно оръжие, някой който убива безпощадно, без да се замисли, изтрива кръвта от острието си и брои парите. Но се убедих, че професията на вещера наистина е достойна за уважение. Ти ни защитаваш не само от Злото, стаено в тъмнината, но и от онова, което е вътре в нас. Жалко, че сте толкова малко.
Каланте се усмихна. За пръв път тази нощ Гералт беше сигурен, че усмивката й е искрена.
— Добре го каза, зетко. Към това трябва да добавя две думи. Само две. Извинявай, Гералт.
— А аз — каза сериозно Дуни — повтарям: какво искаш?
— Дуни — каза Гералт също толкова сериозно, — Каланте, Павета и ти, благородни рицарю Туирсеах, бъдещи кралю на Цинтра. За да стане човек вещер, трябва да се роди под знака на предопределението, а онези, които се раждат така, са малцина. Остаряваме, умираме и не можем да предадем на никого знанията н способностите си. Имаме недостиг на наследници. А светът е пълен със Зло, което само чака момента, в който ще изчезнем.
— Гералт — прошепна кралицата.
— Да, кралице, не грешиш. Дуни, ще ми дадеш онова, което вече имаш, но за което не знаеш. Ще се върна в Цинтра след шест години, за да видя дали предопределението е било благосклонно към мен.
— Павета — ококори се Дуни. — Нима ти…
— Павета — възкликна Каланте. — Ти… Ти да не си…
Принцесата сведе поглед и се изчерви. А после отговори.
Гласът на здравия разум V
— Гералт! Хей! Тук ли си?
Гералт откъсна поглед от пожълтелите грапави страници на „Историята на света“, произведение на Родерик дьо Новембре — интересна, макар и донякъде спорна творба, на изучаването на която се бе отдал предния ден.
— Тук съм. Какво има, Ненеке. Трябвам ли ти?
— Имаш гостенин.
— Пак ли? Кой е този път? Лично княз Херевард?
— Не. Този път е твоят приятел, Лютичето. Нехранимайкото, търтеят и безделникът, звездата на баладите и любовните стихове. Както винаги в блясъка на славата, надут и вонящ на бира. Искаш ли да се видиш с него?
— Разбира се. Та той е мой приятел.
Ненеке въздъхна и сви рамене.
— Не го разбирам това ваше приятелство. Двамата сте пълни противоположности.
— А те се привличат.
— Явно. Ето го, пристига — посочи тя с кимване. — Твоят знаменит поет.
— Наистина е знаменит, Ненеке. Няма да отречеш, че и ти си слушала баладите му, нали?
— Слушала съм ги, и още как — каза жрицата и смръщи вежди. — Какво пък, не съм много веща в тия работи, така че може точно умението му да преминава с лекота от затрогваща лирика към каруцарски език да се нарича талант. Както и да е. Извини ме, но аз няма да остана. Днес не съм в настроение нито за поезията му, нито за вулгарните му шеги.
От коридора долетя добродушен смях и дрънчене на лютня и на прага на библиотеката застана Лютичето, облечен с лилава салтамарка от дебело сукно с дантелени маншети и с килната шапка на главата. Когато зърна Ненеке, трубадурът стори пресилено учтив поклон, замитайки пода с перото от чапла, забодено на шапката му.
— Приемете най-дълбоките ми почитания, уважаема майко — с писклив глас занарежда той. — Слава на великата Мелителе и на нейните жрици, изпълнени с мъдрост и добродетели.
— Стига превземки, Лютиче — изсумтя Ненеке. — И не ме наричай майка. Само при мисълта, че би могъл да си мой син, се ужасявам.
Тя се извърна и излезе, шумолейки с дългата си дреха. Лютичето направи няколко маймунски гримаси и нов престорен поклон.
— Все същата си е — каза той добродушно. — Все така не разбира от шеги. Бясна ми е, понеже малко си побъбрихме със сладката блондинка на портата, с онова чудно създание с дълги мигли и руса плитка чак до стегнатото задниче, което е грехота да не щипнеш. И аз го щипнах, а Ненеке се появи точно тогава и… Ама какво съм тръгнал да ти обяснявам. Здрасти, Гералт.
— Здрасти, Лютиче. Как разбра, че съм тук?
Поетът се изправи и придърпа нагоре панталона си.
— Бях във Визим. Чух за вампирката, разбрах, че си бил ранен. Досетих се къде би могъл да отидеш да се лекуваш. Виждам, че вече си здрав?
— Правилно виждаш. Ама я се опитай да обясниш това на Ненеке. Сядай да си побъбрим.
Лютичето седна, надникна в книгата, разтворена на масата, и се усмихна.
— История? Родерик дьо Новембре? Чел съм я, чел съм я. Когато следвах в академията в Оксенфурц историята беше на второ място сред любимите ми предмети.
— А на първо?
— Географията — отвърна със сериозен тон поетът. — Атласът на света беше толкова голям, че зад него беше най-лесно да се скрие манерката с водка.
Гералт се засмя сухо, стана, свали от една полица „Тайните на магията и алхимията“ на Лунини и Тире и извади изотзад голяма дамаджана, оплетена в клонки от ракита.
— Охо… — настроението на поета очевидно вдигна градуса си. — Мъдростта и вдъхновението все така намират убежище в библиотеките. Ооо! Тази ми е любимата. Сливова, нали? Да, ето това е алхимията, което си е вярно, вярно си е. Ето го философският камък, наистина достоен за изучаване. За твое здраве, братко. Я, колко е силна!
— Какво те води насам? — Гералт взе от поета дамаджаната, надигна я и се закашля при изпъването на бинтованата си шия. — Накъде си се запътил?
— Наникъде. Тоест бих могъл да се запътя в твоята посока. За компания. Дълго ли смяташ да останеш тук?
— Не. Местният дук ми даде да разбера, че не съм желан гостенин в неговите владения.
— Херевард ли? — Лютичето познаваше всички крале, князе, владетели и сеньори от Яруга чак до Драконовите планини. — Хич не му се връзвай. Той няма да дръзне да си развали отношенията с Ненеке и богинята Мелителе.
— Не ща да си създавам излишни ядове. Пък и достатъчно се заседях тук. Ще тръгна на юг, Лютиче. Далеч на юг. Тук няма да си намеря работа. Цивилизация! За какво им е някакъв си вещер? Питам ги не се ли намира работа за мен, а те ме гледат като че ли съм изрод.
— Какви ги говориш? Каква цивилизация? Преди седмица дойдох от отсрещния бряг на река Буйна и там
