бяха направили своя бивак. Лютичето хвърли още съчки в огъня, Торкве се въртеше на постелката си и пропъждаше с опашка комарите. В езерото подскочи и шумно цопна някаква риба.
— Ще опиша в балада нашето пътуване до края на света — обяви Лютичето. — И теб няма да те забравя, Торкве.
— Не мисли, че лесно ще се отървеш — измърмори дяволът. — Тогава и аз ще напиша балада, и също няма да забравя за теб, и така няма да забравя, че дванайсет години ще те е срам се веснеш в отбрано общество. Ще видиш тогава ти, Гералт?
— Какво?
— Прочете ли нещо интересно в книгата, която измъкна с измама от неграмотните селяни?
— Да.
— Ами прочети го и на нас, докато огънят още не е угаснал.
— Да, да — задрънка Лютичето на лютнята на Торувел. — Почети ни, Гералт.
Вещерът се подпря на лакът, премести книгата по-близо до огъня и поде:
— „Да я съзрете може през лятото, от дните на Дървояда през май до дните на Огньовете, но най-вече се случва туй на празника на Жътвата, наречен Ламас от древните. Като Дева светлокоса се явява, цялата с цветя обсипана, и се устремява към нея всичко живо, и е привлечено от нея — било то тревичка или звяр. Затуй името й е Живя. Древните я зоват Данамеби и особено я почитат. Дори брадатковците, макар в недрата на планините да живеят, а не сред полята, уважават я и Блоеменмагле я наричат.“
— Данамеби — измърмори Лютичето. — Дана Меадбх, Девата на полята.
— „Където стъпи с нозете си Живя, там земята цъфти и ражда, и буйно се плоди всякоя живинка, такава е силата й. Хората жертви от реколтата й принасят, с надежда непрестанна, че Живя техните земи ще наобиколи, а не чуждите. Понеже говори се също, че Живя накрая ще се засели сред оня народ, дето най- високо от всички ще се въздигне, обаче всичко това са празнодумства. Щото право думат мъдреците, че Живя само земята обича и онова, дето на нея расте и живее, без разлика дали е тревичка най-дребна или най-кротък червей, пък всякаквите човеци за нея са не повече от най-ситната тревичка, щото и те ще си идат някой ден, за да дойдат други племена. А Живя вечно я има, била е и завинаги ще бъде, до края на времената.“
— До края на времената — изпя трубадурът и задрънча на лютнята. Торкве се присъедини с високи трели на тръстиковата си свирка. — Благодаря ти, Дево на Полята! За реколтата, за цветята и за Дола на Блатхан, както и за кожата на долуподписания, сиреч изпелия тези слова, когото ти спаси от стрелите. Знаете ли какво ще ви кажа? — Той спря да свири, прегърна лютнята като дете и посърна. — Май няма да споменавам в баладата нито елфите, нито трудностите, с които им се налага да се борят. Че току-виж се намерят желаещи да идат в планините… Защо да ускоряваме…
Трубадурът млъкна.
— Довърши си приказката — с горчивина каза Торкве. — Искаше да кажеш: защо да ускоряваме неизбежното. Неизбежното, да.
— Хайде да не говорим за това — прекъсна го Гералт. — Защо да говорим? Думите са излишни. Вземете пример от Лил.
— Тя разговаряше с елфа мислено — измърмори бардът. — Почувствах го. Така ли е, Гералт? Ти нали можеш да усещаш предаването на мисли? Разбра ли за какво… Какво казваше тя на елфите?
— Някои неща.
— За какво им говореше?
— За надеждата. За това, че всичко се обновява и не престава да се възражда.
— И това е всичко?
— Това беше достатъчно.
— Хм… Гералт? Лил живее в селото, сред хората. Не смяташ ли, че…
— Че така и ще си остане сред тях? Тук, в Дола на Блатхан? Може би. Ако…
— Ако какво?
— Ако хората се окажат достойни за това. Ако Краят на света си остане накрай света. Ако ние почитаме границата. Хайде, стига сме дрънкали, приятели. Време е за сън.
— Вярно. Почти полунощ е, огънят гасне. Пък аз ще поседя още малко, римите ми идват най-добре до догарящ огън. Трябва ми заглавие за баладата. Да е хубаво.
— Може би „Краят на света“?
— Изтъркано е — изсумтя поетът. — Дори наистина да е край, трябва да се нарече другояче. Метафорично. Предполагам, че знаеш що е метафора, Гералт? Хм… Трябва да помисля… „Там, където…“ Проклятие. „Там, където…“
— Лека нощ — каза дяволът.
Гласът на здравия разум VI
Вещерът развърза връзките на ризата си и отлепи от шията си подгизналия от пот лен. В пещерата беше много топло, дори горещо, във въздуха бе увиснала тежка, влажна пара, която образуваше капки по покритите с мъх камъни и базалтовите плочи на стените.
Беше заобиколен от растения. Те се източваха от издълбаните в основата, запълнени с торф вдлъбнатини, от огромните кутии, корита и гърнета. Катереха се по стените, дървените решетки и колците. Гералт се оглеждаше с любопитство. Познаваше вида на някои от редките екземпляри — онези, които влизаха в състава на вещерските лекарства и еликсири, магически филтри и вълшебни отвари. И онези, още по-редки растения, за свойствата на които можеше само да се досеща. Имаше и такива, за които не знаеше нищо, дори не беше чувал за тях. Стените на пещерата бяха покрити със звездообразните листа на нестрикса, от гигантските саксии се надигаха плътните кълба на кухоглава и обсипаните с кървавочервени плодчета филизи на аренарията. Той разпозна месестите, изпъстрени с дебели жили листа на сокроцела, червено-жълтите овали на неизмера и тъмните стрелички на пилоритката. Виждаше обгърналия камъните перест мъх на ставикръва, проблясващите шишарчици на гарвановото око и нашарените като тигрова кожа листенца на мишеопашата орхидея.
В сенчестата част на пещерата се виждаха мехурестите, сиви като камъни шапчици на гъбата шитнак. Наблизо растеше шензигрон — билка, способна да неутрализира всички познати токсини и отрови. От зарити в земята сандъчета стърчаха сиво-жълтите, невзрачни метлички на утринника — корен със силни и универсални лековити свойства.
Средата на пещерата беше заета от водните растения. Гералт видя големи саксии, пълни с рогатка и жълтеникава женса, и басейни, покрити с плътен килим от дълбочка — храна за паразитиращия стригач. Стъклени съдове, претъпкани с преплетени стебла на халюциногенен двустрел, стройни тъмнозелени криптокорини и кълбета нишковничета. Мръсни, пълни с тиня корита, убежище за различни видове плесен и най-обикновени блатни растения.
Ненеке нави ръкавите на жреческата си дреха, извади от кошницата ножица и малко кокалено гребло, след което мълчаливо се залови за работа. Гералт приседна на пейчицата между сноповете светлина, преминаващи през големите кристални плочи, вградени в тавана на пещерата.
Жрицата си тананикаше под нос и ловко потапяше ръце сред гъстака от листа и филизи. Щракаше бързо с ножиците и пълнеше кошницата с растения. Пътьом оправяше колчетата и рамките, които поддържаха стеблата, и разрохкваше почвата с дръжката на гребълцето. Понякога с мърморене откъсваше изсъхнали или изгнили дръжчици и ги хвърляше в съдината с хумуса, който се събираше за храна на гъбите и някакви неизвестни на вещера люспести, подобни на змии растения. Той дори не беше сигурен, че това са растения, струваше му се, че проблясващите корени леко шават и протягат покритите си с власинки израстъци към ръцете на жрицата.
Беше топло. Много топло.
— Гералт?
— Слушам — откликна той, преборвайки се с обзелата го сънливост.
Ненеке, въртейки в ръце ножиците, го гледаше иззад огромните перести листа на мухохраста.
— Изчакай малко. Остани. Още няколко дни.
