— Лошо. Загуби.
— А верният отговор какъв е? Какво има… хм… цветче на точки?
— Зелката.
— Слушай — измърмори Гералт, — шегичките ти започват да ми действат на нервите.
— Предупредих те — изкикоти се дяволът, — че гатанката е мъчна. Спечелих, значи оставам. А ти си тръгваш. Всичко добро, господине.
— Чакай малко. — Вещерът незабележимо пъхна ръка в джоба си. — А моята гатанка? Сигурно имам право на реванш?
— Нямаш — запротестира дяволът. — От какъв зор? Ами ако не отгатна? За глупак ли ме мислиш?
— Не — поклати глава Гералт. — Мисля те за глупав и арогантен пакостник. Сега ще си поиграем на една съвсем нова игра, дето не я знаеш.
— Така ли? Я виж ти! И каква е тая игра?
— Играта се нарича — започна бавно вещерът — „Не прави на другите онова, което не искаш да ти направят на теб“. Може да не затваряш очи.
Гералт се наведе, замахна силно и във въздуха рязко изсвистя мъничко метално топче, което със звън се заби точно между рогата на дявола. Съществото се стовари като подкосено. Гералт скочи с бързината, с която щуката се плъзга между прътите, и сграбчи дявола за косматия крак. Силванът започна да блее и да рита. Вещерът предпази главата си с рамо, но все пак в ушите му отекна болезнен звън, защото въпреки невзрачното си телосложение дяволът хвърляше къчове със силата на разярено муле. Гералт направи опит да го хване за копитата, но безуспешно. Рогатият се беше развилнял, замлати с ръце по земята и го изрита пак, този път в челото. Вещерът изруга — усети как кракът на дявола се изплъзва от пръстите му. Двамата се откопчиха един от друг и се търколиха на различни страни, с трясък изтръгвайки стебла и оплитайки се в стръкове коноп.
Дяволът скочи пръв от земята и с наведени рога връхлетя срещу вещера. Ала Гералт вече бе стъпил здраво на крака и му се изплъзна с лекота. Хвана го за рогата, дръпна силно, тръшна дявола на земята и го притисна с колене. Дяволът заблея и го заплю в очите така, че и някоя камила би му завидяла. Вещерът инстинктивно отстъпи назад, но не пусна рогата. Силванът заклати глава и го изрита едновременно с двете си копита — и, което беше най чудното, го уцели и с двете. Гералт изруга зверски, но не отпусна желязната си хватка. Вдигна дявола от земята, долепи го до пращящите стебла и с все сила го ритна по косматото коляно, след което се наведе и се изплю право в ухото му. Дяволът нададе вой и затрака с тъпите си зъби.
— Не прави на другите онова… — изрече на един дъх вещерът, — което не искаш да направят на теб! Продължаваме ли играта?
— Беблеблеее! — блееше, виеше и плюеше дяволът, но Гералт го държеше за рогата и притискаше главата му надолу, затова плюнките валяха върху дяволските копита, които вдигаха облаци прахоляк и треволяк.
Следващите минути преминаха в бурно боричкане и размяна на ругатни и ритници. Ако Гералт имаше някакъв повод за радост, това бе, че нямаше публика, защото гледката си беше направо идиотска.
Поредният къч раздели биещите се и те полетяха сред конопа. Дяволът отново изпревари вещера — скочи и хукна да бяга, силно накуцвайки. Гералт, който дишаше тежко, обърса лице и се втурна да го гони. Двамата напуснаха конопеното поле и навлязоха сред хмела. Вещерът чу звънък тропот от копита на галопиращ кон. Звук, който бе очаквал.
— Насам, Лютиче! Тук съм! — изкрещя той. — Сред хмела!
И в същия миг зърна над себе си гърдите на кон, който връхлиташе отгоре му. Вещерът се блъсна в коня като в скала и се стовари на земята. От удара му притъмня пред очите. Въпреки това успя да се търколи встрани, сред стеблата, избягвайки къчовете. Скочи ловко на крака, но тогава върху него връхлетя друг конник и Гералт отново падна. А после изведнъж някой го притисна към земята.
Последва блясък и пронизваща болка в тила.
И мрак.
6
Устата му беше пълна с пясък. Когато направи опит да го изплюе, разбра, че лежи по очи на земята. Когато понечи да се размърда, разбра, че е вързан. Понадигна глава. Чу нечии гласове.
Лежеше на земята, до дънера на бор. На двайсетина крачки от него имаше няколко разседлани коня. Виждаше ги през перестите папрати, макар и неясно. Един от тях несъмнено бе кафявата кобила на Лютичето.
— Три чувала царевица — чу Гералт. — Добре, Торкве. Много добре. Браво.
— И това не е всичко — каза блеещият глас, който можеше да принадлежи само на силвана. — Виж това, Галар. Уж е боб, ама е съвсем бял. И колко е едър само! А на това му викат рапица. От нея правят олио.
Гералт зажумя с все сила и пак отвори очи. Не, това че беше сън. Дяволът и Галар, който и да беше той, използваха Старата реч на елфите. Обаче думите „царевица“, „боб“ и „рапица“ бяха изречени на обикновен език.
— А това какво е? — попита онзи, когото наричаха Галар.
— Ленено семе. Лен, разбираш ли? Ризите се тъкат от лен. Излиза много по-евтино от коприната и платът от него е по-здрав. Обработването на лена май не е проста работа, но ще разуча как става.
— Само да се прихване този твой лен, да не стане като с ряпата — завайка се Галар на чудноватия език. — Имай грижата да набавиш нов разсад за ряпата, Торкве.
— Лесна работа — изблея дяволът. — Никакви проблеми, тук всичко расте като полудяло. Ще набавя, не бери грижа.
— И още нещо — каза Галар. — Разбери най-после каква е същината на това тяхно триполно земеделие12.
Вещерът предпазливо надигна глава и се опита да се извърне на една страна.
— Гералт… — дочу той нечий шепот. — Свести ли се?
— Лютиче — отвърна вещерът, също шепнешком. — Къде сме… Какво става с нас…
Вместо отговор Лютичето простена тихо. Гералт не издържа, напъна се и се обърна на хълбок.
Насред поляната стоеше дяволът, чието име вещерът вече бе научил — Торкве. Беше зает да товари чували, кошници и дисаги на гърбовете на конете. Помагаше му висок слаб мъж, който трябваше да е Галар. Същият, като долови шума от движението на вещера, се обърна. Черната му коса забележимо преливаше в тъмносиньо. На ъгловатото му лице пламтяха големи очи. Ушите му бяха заострени в горния край.
Галар беше елф. Елф от планините. Чистокръвен Аен Сейдхе — представител на Стария народ.
Галар не беше единственият елф в полезрението на Гералт. На края на поляната седяха още шестима. Единият беше зает да тършува из дисагите на Лютичето, а другият дрънкаше на лютнята на трубадура. Останалите се бяха скупчили при развързания чувал и нагъваха ряпа и моркови.
— Ванадайн, Торувел — каза Галар и кимна по посока на пленниците. — Вердан! Ен’л!
Торкве подскочи и заблея.
— Не, Галар! Не! Филавандрел забрани! Забрави ли?
— Не, не съм. — Галар преметна два овързани чувала през гърба на коня. — Но трябва да се провери дали не са разхлабени примките.
— Какво искате от нас? — простена Лютичето, когато единият от елфите го притисна с коляно в гърба и започна да проверява дали е завързан достатъчно здраво. — Защо ни вързахте? За какво сме ви? Аз съм Лютичето, пое…
Гералт чу шум от удар и се обърна се, извивайки врат.
Застаналата над Лютичето елфка също беше черноока и с гарваново черна коса, само че при слепоочията й бяха сплетени две тънки плитки. Носеше къса кожена салтамарка, нахлузена върху пусната свободно риза от зелен сатен и тесен копринен панталон, втъкнат в ботуши за езда. Около бедрата й бе завързана шарена кърпа.
— Кве глосе? — попита тя, гледайки вещера и поклащайки небрежно дръжката на дългата кама,
