— Въпреки това — каза спокойно вещерът, — вие сте готови да ми платите, за да се отървете от този дявол? С други думи — не го искате по вашите места?
— А кой би искал дявол на нивата си? — изгледа го мрачно Дхун. — Това е наша земя от времето на дядовците и прадядовците ни, имаме си кралска грамота за нея и дяволът няма работа там. Плюем ние на неговата помощ, какво, да не би да нямаме ръце? Това, господин вещер, не е дявол, а злобно добиче, и все такива гадости му хрумват, че не се издържа. Сутрин не знаеш какво ще му щукне до вечерта. Мърси кладенеца, гони момичетата, плаши ги, заканва им се, пляска ги по задниците. Краде добитък и провизии, господине. Руши и унищожава, досажда на всички, рие ями при дигите като някакъв плъх или бобър, водата от едното вирче вече изтече и шараните измряха. Веднъж пуши лула в сеното, кучият син, и го подпали…
— Разбирам — прекъсна го Гералт. — Значи все пак пречи…
— Не — поклати глава Дхун. — Не пречи. Само върши пакости.
Лютичето се извърна към прозореца, едвам сдържаше смеха си. Вещерът мълчеше.
— Какво има да говорим? — обади се мълчалият до момента Копривка. — Вие вещер ли сте, или не? Тогава се оправете с тоя дявол. Търсехте работа в Горни Посад, чух ви. Ето ви работа. Ще платим колкото трябва. Но имайте предвид, че не искаме да убивате дявола. В никакъв случай.
Вещерът вдигна глава и се усмихна неприятно.
— Интересно. Бих казал — необичайно.
— Какво? — смръщи чело Дхун.
— Необичайно условие. Откъде такова милосърдие?
— Не може да се убива — намръщи се още повече Дхун. — Защото в тази долина…
— Не може — и толкоз — прекъсна го Копривка. — Хванете го или го прогонете вдън гора. Ще платим щедро.
Вещерът мълчеше, все още усмихнат.
— Договорихме ли се? — попита кметът.
— Първо искам да го видя, този ваш дявол. Селяните се спогледаха.
— Ваше право е — каза Копривка и стана. — И ваша воля. Нощем дяволът се скита из цялата околност, но денем се крие някъде в конопа. Или край старите върби при блатото. Там можете да го видите. Няма да ви пришпорваме. Ако искате да си починете — почивайте колкото си искате. Няма да пожалим нито храна, нито удобства за вас, защото такива са законите на гостоприемството. Е, всичко добро.
— Гералт. — Лютичето скочи от стола и погледна в двора, към отдалечаващите се селяни. — Вече нищо не разбирам. Не мина и ден, откакто разговаряхме за измислените чудовища, а ти изведнъж се заемаш да ловиш дявол. А това, че точно дяволът е измислица, напълно митично същество, го знае всеки, явно с изключение на простите селяни. Какво означава неочакваният ти интерес? Тъй като те поопознах малко, съм готов да се обзаложа, че не си паднал дотам да използваш случая, за да получиш подслон, храна и прани дрехи?
— Наистина — намръщи се Гералт. — Изглежда, наистина си ме поопознал, певецо.
— В такъв случай — не разбирам.
— Какво има тук за разбиране?
— Дяволи няма! — извика поетът, вече ядосан. — Няма! Не съществуват, да ги вземат дяволите!
— Вярно е — усмихна се Гералт. — Но аз, Лютиче, не мога да устоя на изкушението да видя това, което не съществува.
3
— Едно е ясно — промърмори вещерът, оглеждайки ширналата се пред него конопена джунгла. — Този дявол не е глупак.
— Откъде следва този извод? — поинтересува се Лютичето. — От това, че се крие в непроходим гъсталак? Всеки заек има достатъчно ум да се сети същото.
— Работата е в особените свойства на конопа. Такова голямо поле излъчва мощна антимагическа аура. Повечето заклинания са безсилни тук. А виждаш ли колчетата там? Това е хмел. Течностите в шишарките на хмела действат по същия начин. Обзалагам се, че това не е случайно. Негодникът може да усеща аурата и знае, че тук е в безопасност.
Лютичето се изкашля и вдигна вежди.
— Интересно — каза, почесвайки се по челото под шапката, — как ще пристъпиш към работа, Гералт. Никога не съм те виждал в действие. Предполагам, че знаеш нещичко за лова на дяволи? Аз ще се опитам да си припомня древните балади. Имаше една за дявола и жената — непристойна, но забавна. Разбираш ли, жената…
— Задръж я за себе си, Лютиче.
— Както желаеш. Исках само да ти помогна, нищо повече. А към старите приказки трябва да се отнасяме с уважение, в тях се крие мъдростта на цели поколения. Например, има една балада за момче на име Йолоп, който…
— Престани. Време е да се хващам за работа. Да заработя храната и подслона.
— Какво смяташ да предприемеш?
— Да се помотая малко из конопа.
— Оригинално — изсумтя трубадурът. — Макар и не чак толкова.
— А ти как би започнал?
— Интелигентно — изпъчи се Лютичето. — Ловко. С хайка например. Бих прогонил негодника от гъсталака, а на откритото ще го настигна с коня и ще го пленя с ласо. Какво ще кажеш?
— Много оригинална идея. Кой знае, сигурно би се осъществила, ако пожелаеш да вземеш участие, защото за такава операция са необходими поне двама души. Но засега ще се въздържим. Като начало искам да разбера какво представлява този дявол. Значи трябва да се помотая из конопа.
— Хей! — едва сега се усети бардът. — А къде ти е мечът?
— А за какво ми е? Аз също знам балади за дяволите. Нито жената, нито момчето на име Йолоп са използвали мечове.
— Хм… — Лютичето се огледа. — Какво, значи тръгваме направо през конопа?
— Не е задължително да идваш и ти. Ако искаш се върни в селото и ме чакай там.
— А, не — възрази поетът. — Да пропусна такава възможност? Аз също искам да видя дявола, да се уверя наистина ли е толкова страшен, колкото го описват. Попитах, защото исках да знам непременно ли трябва да минаваме през конопа, ако има пътечка.
— Вярно. — Гералт вдигна длан над очите си. — Има. Ще се възползваме.
— А ако това е пътечката на дявола?
— Още по-добре. Няма да ни се наложи да го търсим дълго.
— Знаеш ли, Гералт — бърбореше бардът, следвайки вещера по тънката, виеща се сред конопа пътечка, — винаги съм мислел, че „дявол“ е просто една метафора, измислена, за да има с какво да се ругаем. „Да го вземат дяволите“, „по дяволите“, „дявол знае какво“ и така нататък. Хобитите, когато видят приближаващи гости, казват: „Дяволите отново доведоха някого.“ Джуджетата казват: „Дувел хоаел“, когато нещо не им се получава както трябва, а дефектната стока наричат „Дувейсхейс“. А в Старата реч има такава поговорка: „А д’йеабал аеп арсе“, което означава…
— Знам какво означава. Престани да бърбориш.
Лютичето млъкна, свали шапката си, украсена с перо от чапла, размаха я и изтри изпотеното си чело. Сред конопа се усещаше тежка, задушна горещина, която още повече усилваше аромата на треви и плевели. Пътечката сви леко и веднага след завоя свърши на малка отъпкана поляна.
— Виж, Лютиче.
В самия център на поляната имаше голям плосък камък, а на него — няколко глинени паници. Между тях стърчеше почти стопена лоена свещ. Гералт видя потънали в мазнина зърна от царевица и боб, както и други, неразпознаваеми костилки и семена.
— Така и предполагах — изрече той. — Принасят му жертви…
— Точно така — каза поетът, сочейки свещта. — И палят свещ на дявола. Но, както се вижда, го хранят
