тръстиките край езерата се виждаха лодки и кейове, а по-навътре във водата стърчаха колове с рибарски мрежи и кошове. Лютичето изведнъж се обърна.
— Зад нас идва някой — извика той развълнувано. — С каруца!
— Не може да бъде! — ухили се вещерът, без да се обръща. — С каруца? А аз мислех, че местните се возят само на прилепи-вампири.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? — изръмжа трубадурът. — Колкото повече наближаваме края на света, толкова по-добри стават шегите ти. Страх ме е да си помисля докъде можеш да стигнеш.
Яздеха бавно и тъй като теглената от два коня каруца не беше натоварена, ги настигна бързо.
— Тррр! — Коларят спря конете точно до тях. Беше облякъл кожуха си на голо, а косите му стигаха чак до веждите. — Слава на боговете, милостиви господа!
— И ние ги славим — отвърна Лютичето, който беше запознат с местните обичаи.
— Ако поискаме — промърмори вещерът.
— Казвам се Копривка — съобщи каруцарят. — Чух ви да разговаряхте със старейшината от Горен Посад. Знам, че сте вещер.
Гералт отпусна юздите и остави коня да попасе копривата край пътя.
— Чух — продължи мъжът с кожуха — как старейшината ви разправяше врели-некипели. Слушах и не можех да повярвам. Отдавна не бях чувал такива измишльотини.
Лютичето се разсмя. Гералт мълчеше, гледаше внимателно селянина.
Копривка се изкашля.
— А бихте ли се хванали за истинска, прилична работа, господин вещер? — попита той. — Имам нещо за вас.
— И какво точно?
Копривка не отмести поглед.
— По пътищата не се говори по работа. Да отидем вкъщи, в Долни Посад. Там ще поговорим. И без това сте тръгнали нататък.
— Откъде си толкова сигурен?
— Защото тук няма друг път и главите на вашите коне са обърнати в тази посока, а не опашките им.
Лютичето се засмя отново.
— Какво ще кажеш, Гералт?
— Нищо — отвърна вещерът. — По пътищата не се говори по работа. Да вървим, уважаеми Копривка.
— Вържете конете за каруцата и се преместете при мен — предложи селянинът. — Ще ви бъде по- удобно. Защо да правите мазоли върху седлата?
— Самата истина.
Прехвърлиха се в каруцата. Вещерът с удоволствие се изтегна върху сеното. Лютичето, вероятно от страх да не изцапа модерния си зелен кафтан, седна на дъската. Копривка подкара конете и каруцата затупурка край укрепените с греди диги.
Преминаха по мост над обрасъл с водни лилии канал и навлязоха сред окосени ливади. По-нататък, докъдето им стигаше погледът, имаше само обработваема земя.
— Просто не мога да повярвам, че това е краят на света, краят на цивилизацията — каза Лютичето. — Погледни само, Гералт. Житото е като злато, а сред тези царевици може да се скрие човек на кон. Или тази ряпа — виж колко е голяма.
— Откъде знаеш толкова много за земеделието?
— Поетите трябва да знаят всичко — рече надуто Лютичето. — В противен случай щяхме да се компрометираме. Човек трябва да се учи, драги мой, да се учи. От селата зависи съдбата на света, така че човек трябва да е наясно със селските дела. Селото ни храни, облича ни, обува ни, предпазва ни от студа, развлича ни и поддържа изкуството.
— Е, с развлеченията и изкуството малко се изхвърли.
— А къде се вари ракията?
— Разбирам.
— Не разбираш достатъчно. Учи се. Виждаш ли виолетовите цветя? Това е лупина.
— Всъщност това е уров — поправи го Копривка. — Вие какво, не сте ли виждали лупина? Но в едно сте прав, господине. Тук се ражда и расте всичко. Затова и наричат местността Долината на цветята. Ето защо нашите прадеди са се заселили тук и са прогонили елфите.
— Долината на цветята или Долът на Блатхан. — Лютичето побутна с лакът излегналия се върху сеното вещер. — Чуваш ли? Прогонили са елфите, но са оставили старото елфическо име, само са си го превели. Недостиг на въображение. И как съжителствате с елфите? Нали са в планините отвъд междата?
— Не си пречим. Те си вършат своите работи, а ние — нашите.
— Най-добрият подход — каза поетът. — Нали, Гералт?
Вещерът не отговори.
2
— Благодарим за гощавката. — Гералт облиза кокалената лъжица и я сложи в празната чиния. — Благодарим стократно, господине. А сега да преминем към работата.
— Бива — съгласи се Копривка. — Е, Дхун?
Дхун, старейшината на Долни Посад, набит мъж с мрачен поглед, кимна на момичетата. Те събраха бързо съдовете от масата и напуснаха стаята за голямо съжаление на Лютичето, който от самото начало им се любуваше и предизвикваше усмивките им със своите не съвсем пристойни шеги.
— И така, слушам — изрече Гералт, гледайки през прозореца, откъдето се чуваха удари на брадва и стържене на трион. На двора се вършеше някаква работа, острият мирис на смола проникваше в къщата. — Кажете с какво мога да бъда полезен.
Копривка погледна Дхун. Старейшината кимна, изкашля се и поде:
— Значи така. Имаме тук едно поле…
Гералт ритна под масата Лютичето, който се канеше да подхвърли нещо ехидно.
— Поле — продължи Дхун. — Правилно ли го казах, Копривка? Това поле дълго време пустееше, но го разорахме и сега садим на него коноп, хмел, лен. Огромно поле, казвам ви. Чак до боровете стига…
— И какво? — не издържа поетът. — Какво става на това поле?
— Значи… — Дхун вдигна глава и се почеса зад ухото. — Значи, там върлува дявол.
— Какво? — изсумтя Лютичето. — Какво е това?
— Нали казах. Дявол.
— Какъв дявол?
— Как какъв? Дявол — и туйто.
— Няма дяволи!
— Не се меси, Лютиче — каза спокойно Гералт. — А вие продължавайте, уважаеми Дхун.
— Нали казах — дявол.
— Това вече го чух. — Когато поискаше, Гералт можеше да бъде страшно търпелив. — Кажете как изглежда, откъде се е взел, с какво ви пречи. Поред, ако може.
— Става. — Дхун вдигна ръка и започна да изброява на пръсти с голямо усилие. — Поред, добре, вие сте мъдър човек. Значи… Изглежда като дявол, господине, ни повече, ни по-малко. Откъде се е взел? Отникъде. Бум-тряс и гледаме — дявол! А да пречи — честно казано, не пречи. Даже понякога помага.
— Помага? — попита Лютичето, докато се опитваше да извади една муха от бирата си. — Дяволът?
— Не се меси, Лютиче. Продължавайте, господин Дхун. И как ви помага този, как го наричахте…
— Дявол — повтори кметът. — Значи, помага така: наторява почвата, прекопава земята, трепе къртиците, плаши птиците, чисти репеите и бурените. А, и яде гъсениците, дето се въдят в зелето. Обаче заедно с тях яде и зелето. Ей така, като на шега. Като дявол.
Лютичето отново се разкикоти, щракна с пръсти и изстреля извадената от бирата муха към изтегнатия до камината котарак, който го изгледа с упрек.
