реколтата от тях да съхраниш, железен нож вземи и да е нов, три лота10 миши изпражнения, мас от сива чапла…
— Добре, браво. Хм… А тук? Какво е това?
Гравюрата изобразяваше разчорлено страшилище на кон с огромни очи и още по-големи зъби. В дясната си ръка държеше меч със солидни размери, а в лявата — кесия с пари.
— Ведмак11 — каза бабата. — Някои вещер го наричат. Да се вика е опасно. Само като е необходимо, когато нищо вече не може да се стори против чудовища и твари разни, ведмак тогава само ще се справи. Да се следи обаче трябва…
— Достатъчно — прекъсна я Гералт. — Добре, бабо. Благодаря.
— Не, не — запротестира Лютичето с ехидна усмивка. — А по-нататък какво е? Много интересна книжка! Продължавай, бабо, продължавай!
— Еее… Да се следи обаче трябва, ведмак да не докоснеш, за да не хванеш краста. От него и девойките да криеш, защото ги желае прекалено…
— А, точно попадение — засмя се поетът, а Лил, както се стори на Гералт, съвсем леко се усмихна.
— … той също е за злато алчен — продължаваше да говори бабката, присвила очи. — За випер повече от грош сребро не давай, най-много грош и половина. За котолак му дай два гроша, а за вампир — тогава може четири…
— Имало е и такива времена — промърмори вещерът. — Благодаря ти, бабо. А сега ни покажи къде пише за дявола и изобщо пише ли нещо за дяволи в тази книга. Интересно ми е да науча повече, да узная какъв метод сте използвали против това страшило.
— Внимавай, Гералт — засмя се Лютичето. — Започваш да използваш думи от техния диалект. Заразно е.
Бабата, сдържайки с усилие треперенето на ръката си, обърна няколко страници. Вещерът и поетът се наведоха над масата. Наистина, на гравюрата беше вече познатият им хвърляч на топчета, опашат и зловещо ухилен.
— Дявол — изрецитира бабата. — Силван или рокита също е наричан. Животни и домашни птици краде умело, пакостлив е. Да го прогониш от полето ако искаш.
— Е? — подкани я Лютичето.
— … Вземи в едната шепа горски орех и топчета железни в другата. Две делви — едната с мед, а другата — с катран. Калъп сапун, парче извара. И нощем отиди, където дяволът седи, и да ядеш от орехите започни. Когато дойде орехи да ти поиска, железни топчета му дай…
— Чумата да ви тръшне! — възкликна Лютичето. — Да ви вземат дяволите!
— Тихо — каза Гералт. — Бабо, продължавай.
— … Когато зъбите си изпочупи, ще дойде дяволът, ще те завари да ядеш меда. Катран му дай и почвай да ядеш извара. Ще чуеш скоро как отвътре дяволът бълбука, но се прави, че нищичко не чуваш. След малко ще поиска дяволът извара, а ти му дай сапуна. И няма след сапуна дяволът да издържи…
— Стигнахте ли до сапуна? — попита Лютичето, обръщайки се към Дхун и Копривка.
— Къде ти — отвърна Копривка. — Само до топчетата. Така ни погна, след като ги опита…
— А кой ви е казал да му давате толкова много топчета? — изкикоти се Лютичето. — В книгата си пише: една шепа. А вие сте му дали цяла торба с топчета. Дали сте му муниции за две години напред на това страшило!
— Внимавай — усмихна се вещерът. — Започваш да използваш думи от техния диалект. Заразно е.
— Благодаря.
Гералт вдигна глава и погледна бързо в очите застаналата до старицата девойка. Лил не извърна поглед. Очите й бяха ясни и много дълбоки.
— Защо принасяте в жертва на дявола зърно? Ясно е, че той е типично тревопасно. Не яде зърно.
Лил не отговори.
— Зададох ти въпрос, момиче. Не се бой, от разговора с мен няма да хванеш краста.
— Не я питайте за нищо, господине — каза Копривка с безпокойство. — Лил… тя е… странна. Няма да ви отговори, не я карайте.
Гералт не откъсваше очи от Лил, а тя продължаваше да го гледа. Вещерът усети, че го побиват тръпки.
— Защо не тръгнахте срещу дявола с колове и вили? — повиши глас той. — Защо не сложихте капани? Стига да бяхте поискали, тоя козел така щеше да си плюе на копитата, че нямаше да може да се спре. Предупредихте ме, че не трябва да го убивам. Защо? Ти им забрани, нали, Лил?
Дхун стана от скамейката. Главата му почти опираше в тавана.
— Хайде, момиче — изръмжа той. — Взимай бабата и си тръгвайте.
— Коя е тя? — попита Гералт, когато вратата се затвори след двете. — Кое е това момиче, Дхун? Защо се ползва с по-голямо уважение сред вас от проклетата книга?
— Не е ваша работа — погледна го Дхун съвсем не с приятелски чувства. — В градовете преследвате умните момичета, изгаряте ги на клади. Ние не правим това и никога няма да го правим.
— Не ме разбрахте — рече студено вещерът.
— Не съм се и опитвал — промърмори Дхун.
— Забелязах — процеди Гералт, също не особено сърдечно. — Но позволете да ви посоча нещо много важно. Нас все още не ни свързва никакъв договор, аз все така не съм ви задължен с нищо. Нямате основание да смятате, че сте купили вещер, който за сребърен грош или за грош и половина ще направи това, което вие не можете да направите. Или не искате. Или не ви е позволено. Та така, уважаеми Дхун, още не сте купили вещер и не мисля, че би ви се удало. При вашето нежелание да се опитате да разберете някои неща.
Дхун мълчеше и го гледаше изпод вежди. Копривка се изкашля, повъртя се на стола си и изведнъж се изправи.
— Господин вещер — обади се той. — Не се сърдете. Ще ви разкажем всичко. Нали, Дхун?
Старейшината кимна в знак на съгласие.
— Когато идвахме насам — започна Копривка, — вие видяхте какви неща растат тук, какви поля имаме. На други места е трудно дори да се мечтае за подобно нещо. Направо си е невъзможно. Но ето на. Тъй като тук земята е толкова плодородна, а и зърното ни е отлично, успяваме и да си плащаме данъците, и да продаваме, и да разменяме…
— Какво общо има това с дявола?
— Има. По-рано дяволът само пакостеше и измисляше разни шеги, но изведнъж започна да краде жито. Тогава започнахме да му оставяме по малко на камъка в конопеното поле, мислехме, че ще се наяде и ще му мине мерака. Но не — продължаваше да краде. А когато започнахме да крием от него запасите си и да заключваме с по три катинара складовете, той направо побесня, крещеше, блееше, викаше „ух, ух“, а като започне да прави така, по-добре човек да си плюе на петите. Заплашваше…
— … че ще ви срита задниците — вметна Лютичето с добродушна усмивка.
— И това също — потвърди Копривка. — Че и по-лошо. Накратко — след като вече не можеше да краде, поиска да му плащаме данък. Нареди ни да му носим зърно и други стоки в чували. Тогава се събрахме всички и си поговорихме и решихме ние да сритаме неговия задник. Обаче…
Копривка се изкашля и наведе глава.
— Няма какво да извърташ — обади се неочаквано Дхун. — Недооценихме господин вещера. Разправяй всичко, както си е, Копривка.
— Бабата ни забрани да бием дявола — продължи бързо Копривка. — Но ние си знаем, че това е Лил, защото бабата… Бабата говори само каквото Лил й каже. А ние, сам видяхте, господин вещер, ние изпълняваме.
— Забелязах — намръщи се Гералт. — Бабата само трепери и рецитира текстове, чието значение не разбира. А към девойката се отнасяте като към някаква богиня, слушате я с отворени уста, не я поглеждате в очите, но се опитвате да отгатнете желанията й. А нейните желания са заповеди за вас. Коя е тя, тази ваша Лил?
— Отгатнахте, господине. Пророчица. Тоест Мъдра. Само не казвайте на никого, молим ви. Защото ако стигне до ушите на княза или, да не дават боговете, до ушите на наместника…
