един от тюлените, чу вика на другаря си:
— Марли!… Бързо ела!
Мислейки, че приятелят му е нападнат от звяр, от някоя бяла мечка например, той се спусна да му помогне.
Но вместо това той го видя изправен пред висока купчина сняг.
— Какво е това? — запита Марли учуден.
— Мисля, че е някаква колиба — отговори другарят му.
— Обитавана от други корабокрушенци?
— По-вероятно от някое индианско семейство.
— Дали е все още обитаема?
— Не се чува нищо и не виждам да излиза никакъв дим. Но ми се струва, че ако има обитатели, то те няма да закъснеят да се върнат у дома си.
— Ето нашето спасение!
— Така мисля и аз, Марли!
— Хайде да влезем и да проверим!
Входът на колибата беше затрупан с голяма камара сняг. Това откритие охлади надеждите им, защото то бе знак, че обитателите на този дом отдавна не се бяха връщали в него.
Любопитни да видят какво има в колибата, те изгребаха с ръце снега. Както бяха предположили, колибата беше необитаема. Вътре обаче имаше две малки дървени лодки, които лесно можеха да се пренесат на гръб, няколко големи кожи, друга — тюленова кожа, и една полусчупена тенджера. И както ровеха в единия ъгъл, за голяма своя радост откриха един кожен чувал, пълен с тюленова мас. Тежеше повече от четиридесет килограма.
— Е, това се казва късмет! — възкликна Марли. — Как ще зарадваме другарите си.
— Без да смятаме и това, че можем да срещнем и индианци — прибави другарят му. — Щом като има колиба, значи, че тази част от брега е обитаема.
— Хайде да се връщаме. Да не тревожим другарите си с нашето закъснение.
— Ще се ядосват за лодката.
— Тя няма да пи е необходима повече. Както ние стигнахме до брега, така и те ще могат да стигнат.
— Дано само студът да не ни нападне отново. Сега сме януари, а пролетта тук идва много по-късно, Марли.
Нарамиха торбата с маста и отново заподскачаха от лед на лед.
Връщането не бе по-леко, тъй като на гърба им тежеше и големият чувал. Отслабнали от умората и глада, те едва събраха сетни сили, но все пак успяха да се довлекат до колибата.
Другарите им, обезпокоени от закъснението, ги посрещнаха с радостни викове. А радостта им стана стократно по-голяма, когато видяха чувала и съдържанието му.
— Трябва да направим опит да стигнем до брега — каза кърмчията. — Ако успеем да срещнем някое индианско племе, спасени сме.
— Утре потегляме — съгласиха се корабокрушенците.
Същата вечер за първи път в ледената колиба се разнесе апетитна миризма. Отдавна тези клетници не бяха яли толкова вкусно и до насита.
Глава IV
ХЕКАТОМБА
Лоша съдба преследваше моряците и пътниците на потъналия кораб. Тя проваляше всичките им планове, отнемаше надеждите им.
На следния ден, когато се събудиха, над брега вилнееше страхотен ураган. Айсберги падаха от всички страни и всякаква връзка с Лабрадор и брега бе прекъсната. Проектът им засега се проваляше. Бяха осъдени отново да се подчинят на капризите на времето и да чакат неизвестно докога.
Изминаха седмица, две, три, без времето да се подобри. Урагани биваха последвани от нови, по- страшни, които заплашваха да разбият ледения блок. За щастие обаче той все още устояваше.
Студът се засилваше, а с него и мъките на нещастниците.
Към първи февруари тюленовата мас привърши. Другите припаси — също. Гладът вече бе надвиснал над седемнадесетте корабокрушенци, които бяха станали само кожа и кости, покрити с рани от скорбута.
На десети февруари трима души, до крайност изтощени от глада и болестта, починаха. Това бе един от най-тежките дни за останалите.
Тези три трупа останаха два дни, изложени на снега и ветровете. Всичките бяха толкова отпаднали, че никой от тях не можеше дори да се помръдне, камоли да погребе другарите си.
Три дни по-късно, със сетни сили, тримата мъртъвци бяха погребани в една дупка, издълбана в леда. Отец Креспел завърза два пръта на кръст и го заби над гроба им.
На петнадесети февруари още един моряк се прости завинаги с другарите си и се отърва от мъките.
Скорбутът и гладът вършеха своето.
На двадесет и четвърти февруари отец Креспел със сълзи на очи съобщи на останалите, че от припасите не е останало нищо.
Тази ужасна новина вцепени всички. Те нямаха сили дори да реагират на зловещата новина. Кърмчията и още един моряк, които все още не бяха съвсем отпаднали и скорбутът не ги измъчваше, се надигнаха и излязоха от колибата.
— Къде отивате? Искате да ни напуснете ли? — с тих упрек се обърна към тях отец Креспел.
— Не, отче — отвърна кърмчията. — Ще си опитаме отново късмета.
— И какво смятате да правите?
— Ще се опитаме да достигнем брега. Може би във фиорди-те ще намерим миди.
— Но бурята се разразява все повече.
— Да умрем тук или в реката е едно и също.
— Аз ще ви придружа.
— Опасно е. Може да загинете по пътя.
— Все още мога да върша нещо. Нали трябва да помогнем на тези нещастници!
— Тогава елате, отче.
Тръгнаха през ледовете с намерението да стигнат непременно до брега. Бурята бе в разгара си. Издигаше цели ледени планини и ги разбиваше една в друга. Но гладът ги тласкаше все по-нататък.
Изведнъж отецът, който не беше така пъргав като другарите си, скачайки от лед на лед, загуби равновесие и падна във водата. Но достатъчно съобразителен, той се хвана здраво за леда.
Другарите му бяха отишли доста напред и когато се обърнаха, видяха, че е изостанал. Наложи се да се върнат и да го изтеглят от водата, преди да е замръзнал.
След като преодоляха върволица от опасности, те успяха да достигнат най-сетне до фиорд, който навлизаше дълбоко в брега.
Започнаха да разчупват ледовете и да вадят миди, които, за щастие, бяха в огромни количества.
Събраха, колкото можеха да носят, хапнаха и те малко, за да се подкрепят, и побързаха да се върнат при другарите си и да им занесат останалите.
Но колко дни можеха да издържат с тях? Бяха толкова изгладнели, че още на втория ден от мидите не бе останало нищо. Отново се оказаха жертви на глада. А ураганът вилнееше така страховито, че бе невъзможно да се излезе от колибата.
На третия ден положението беше повече от трагично. Освен свещеника и трима-четирима моряци, останалите не можеха дори да се помръднат. Краката им бяха измръзнали и гангренясали, а телата им — покрити с вонящи рани.
На двадесет и втори февруари почина още един от тях.
На двадесет и шести една бяла мечка се появи около колибата. Кърмчията и още двама моряци излязоха да я преследват, с надеждата, че ще успеят да я убият, но тя бързо се отправи към брега, а изнемощелите преследвачи не успяха да я настигнат и тя не се появи повече.
