— Добре, ще ви заведа в Минган. Днес ще ловя тюлени за вас, за да се подкрепите, а утре рано ще тръгнем.
Индианецът, който по всичко изглеждаше, че е добър човек, удържа на думата си. Той успя да убие няколко лисици, морски патици, чайки и един тюлен — предостатъчно храна.
Рано на другата сутрин, още преди изгрев-слънце, отец Креспел, кърмчията и един моряк се сбогуваха с другарите си, като обещаха в най-скоро време да дойдат и да ги вземат. Индианецът вървеше пред тях.
Времето беше слънчево и топло, но земята беше все още покрита с дебела снежна покривка, вече размекната, и трудно се ходеше.
Въпреки това отец Креспел и двамата моряци полагаха отчаяни усилия, за да не изостават от индианеца.
Вървяха целия ден до вечерта. Вече съвсем изтощени, спряха в подножието на един хълм. Но индианецът настойчиво ги подкани да продължат пътя си.
— Невъзможно е. Съвсем сме изтощени — помоли отец Креспел.
— Ако заспим тук, вълците ще ни нападнат и живи няма да останем — настоя индианецът.
— Ще дежурим един по един, докато дремнем малко, и така ще се опазим.
Индианецът отново показа, че не е съгласен с това предложение, но не каза нищо. Отиде до близкия хълм и насече дърва. После изкопа дупка в земята, запали огън и изпече една дива патица, която бе убил през деня.
След като се нахраниха, налягаха около огъня и заспаха. Индианецът, не толкова изтощен, остана буден, за да ги пази с пушка в ръка.
Той не се бе излъгал. Вълците не закъсняха да се появят, като огласиха въздуха със зловещия си вой.
Бяха огромна глутница — тридесет или четиридесет, — много изгладнели. Обикаляха около огъня, но не смееха да приближат.
За да ги сплаши, индианецът на няколко пъти гръмна във въздуха.
Не след дълго се показаха първите лъчи на зората и глутницата си отиде. Чак тогава корабокрушенците се отпуснаха и заспаха.
Когато се събудиха, за тяхна най-голяма изненада те не намериха индианеца край тях.
Къде ли беше отишъл? Може би да убие още някое животно за закуска или да огледа пътя, по който им предстоеше да продължат.
Повикаха го неколкократно, но никакъв глас не им отговори. Кърмчията, който бе започнал да се безпокои, се изкачи на хълма, но не видя никакъв индианец.
— Дали не ни е изоставил? — запита той отеца.
— Но защо? — недоумяваше отец Креспел. — Ние не се отнесохме зле с него, пък и няма основание да се страхува от нас. Ние сме толкова изнемощели.
— Тогава къде може да е отишъл?
— И аз не знам. Да почакаме. Кой знае, може да се върне. Почакаха около час-два, но индианецът не се върна.
— Изоставил ни е — каза кърмчията. — Какво ли го е накарало да ни доведе чак дотук и да ни изостави?
— Може би се е страхувал да ни заведе и тримата в селото.
— Не зная, но мисля, че ако искаме да се спасим, ще трябва да го последваме на всяка цена.
— Но вече сигурно е доста далече.
— Ще вървим, докато ни държат краката.
— Но в коя посока е избягал?
— Следите му са се отбелязали по снега, да тръгнем по тях. Въпреки че бяха страшно изнемощели, поеха по следите.
Вървяха дълго, като правеха неимоверни усилия да се държат на краката си, но не настигнаха индианеца.
Сутринта ги завари на доста голямо разстояние от предишния лагер. Повече не можеха да направят и крачка. Гладът и умората ги бяха победили.
Налягаха под дребните борчета, като залъгаха стомасите си с оскъдните лишеи. За щастие тази нощ вълците не ги безпокоиха.
На сутринта отец Креспел предложи да се върнат на брега, защото се страхуваше да не се загубят, ако навлязат много навътре в полуострова, но кърмчията се противопостави решително:
— Не, не съм съгласен. Ако се върнем на брега, само ще увеличим страданията на нашите другари и ще им отнемем и последната надежда — каза той категорично. — Предлагам да продължим по следите на индианеца. Все още ни извеждат донякъде…
— Ами ако цялото племе не ни приеме и се опълчи срещу нас? Зная, че има индианци, които не приемат бялата раса.
— Няма значение. Аз ще продължа пътя, отче. Ако сте изморен, починете си тук, или ако искате, върнете се на брега. Убеден съм, че трябва да последвам индианеца.
— Но…
В същия миг няколкото пушечни изстрела отекнаха на около половин километър на запад.
— Гърмежи!… Това е знак за нас! — извика кърмчията и скочи.
— Може би са ловци? — неуверено продума отец Креспел. — Господи, дали ще свършат мъките ни?
— Ето! Гърмежите се повтарят…
— Още един.
— Тичайте! Тичайте! — завикаха и тримата.
Те се втурнаха в същата посока, откъдето идваха гърмежите. Бяха съвсем отпаднали, но някаква непозната сила ги крепеше и те продължаваха да тичат нататък, като се държаха един за друг. Знаеха много добре, че ако изпуснеха и този случай, с тях ще бъде свършено.
Гърмежите продължаваха да отекват на интервали, явно, че някой им подаваше сигнали, като се отдалечавате на запад.
— Бързо! Бързо!… — викаше кърмчията с прегракнал от студа глас.
Неочаквано морякът падна.
— Не мога повече — изстена той.
— Напред! — почти изкомандва кърмчията. — Още едно усилие! Не чуваш ли, че пушечните гърмежи се отдалечават и ние ще ги изтървем!
Той изправи другаря си и почти го повлече. Но и свещеникът бе отпаднал съвсем. И тримата, съсипани от това изморително препускане, изтощени до краен предел, щяха да се строполят, когато неочаквано пред тях се изправи някакъв човек и им каза със съвсем спокоен глас:
— Спрете. Окуле Сон ви кани в своята колиба.
Човекът беше индианец. Висок, с издължено лице и орлов нос, с черни очи, с нещо диво в погледа, с дълги коси, които падаха на кичури върху раменете му. Беше облечен с меча кожа и държеше в ръка стара пушка.
— Кой си ти? — запита го кърмчията. — Приятел или неприятел?
— Аз съм Окуле Сон. Главатар на окаките и приятел на белите хора — отговори индианецът.
— А ние сме трима нещастни корабокрушенци, умиращи от глад и изтощение.
— Знам — отвърна му индианецът.
— Откъде знаеш? — попитаха го едновременно и кърмчията, и отец Креспел.
— Знам кои сте и откъде идвате — продължи индианецът. — Човекът, когото срещнахте, ми разказа всичко.
— От твоето село ли е този нечестивец? — попита го гневно кърмчията.
— Той е мой поданик.
— А защо ни напусна?
— Като видял болните ви от скорбут другари, се изплашил, че може да пренесе болестта в нашия лагер.
— Прав е бил да си помисли такова нещо — каза отец Креспел. — Но какво означаваха пушечните
