На двадесет и седми февруари, след като ураганът престана да вилнее, корабокрушенците решиха на всяка цена да достигнат брега. По-здравите нарамиха своите изнемощели другари и започна най-отчаяното шествие. Жаждата за живот бе по-силна от всичко. Този път преминаването по ледовете не бе толкова трудно, защото студът ги бе споил. Потърсиха миди и след като намериха малко, колкото да залъжат стомасите си, се свиха до една скала.
Докато се мъчеха да направят заслон от сняг и лед за болните, чуха ясно силен човешки вик. Отец Креспел и двама моряци се отправиха по посока на вика и видяха как от една заледена могила изскочи човек, облечен в мечешка кожа. Беше нисък, доста мургав, кожата му лъщеше от някаква мас, имаше строги, ъгловати черти.
— Вижте, човек! — извика отец Креспел. — Спасени сме!… Откъде идваш? — обърна се той към новопоявилия се.
Тъмнокожият не отговори. Гледаше с диво любопитство четиримата мъже, покрити с дрипи, заледени от студа, толкова слаби, че не приличаха на човешки същества. Изненадан ли беше или изплашен?
— Откъде идваш? — повтори въпроса си отец Креспел и продължи: — Който и да си, имай милост и ни помогни!
И той тръгна към него, но дивакът побягна като стрела на север.
Отецът и кърмчията се спуснаха след него, но той бе бърз като елен и скоро се скри зад хълмовете.
— Глупак! — извика кърмчията ядосано.
— Може би този индианец не е виждал хора от бялата раса?
— Невъзможно е, отче. Всички индианци от Лабрадор са имали малко или повече връзки с хора от нашата раса.
— Но как тогава да си обясним бягството му? Ние с нищо не го уплашихме.
— Тези индианци са много суеверни и той сигурно ни е помислил за морски духове.
— Наистина, ние сме толкова окъсани и отслабнали, че приличаме на привидения.
— Изглеждаме доста неблагонадеждни с тези дълги бради и чорлави коси.
— Дали ще се върне?
— Кой знае…
— Може би наблизо има село…
— Ако можехме да определим къде точно се намираме, щях да ви кажа дали наблизо има село.
— Южният бряг на Лабрадор дали е населен с много индианци?
— Много са малко по тези места. Може би този човек идваше от много далече. Те са отлични пешеходци и вероятно е преминал много левги, за да дойде чак дотук на лов за тюлени.
— Още една загубена надежда — въздъхна отец Креспел. — Как ще оцелеем при този студ без храна?
— Смъртта ни преследва, отче.
— Но няма да й се дадем без борба!
— На какво все още се надяваме?
— На зверовете — отвърна тихо отец Креспел и се наведе ниско. — Тихо… погледнете там долу.
Кърмчията и другарите му се обърнаха и видяха от морето да излиза някакво животно, приличащо на огромна котка, дълго около метър и покрито с гъста, лъскава козина.
— Охо, северна лисица — възкликна приглушено кърмчията.
— Лъжете се. Не съм виждал северни лисици с гърбици.
— Лисица е, и то от най-добрите екземпляри. Тази кожа струва най-малко хиляда лири.
— Но тази гърбица?
— Не е гърбица. Това са малките й. Когато плува в морето, тя ги носи на гърба си, за да не ги изгуби.
— Ще можем ли да я убием?
— Ще се опитаме да й пресечем пътя към морето.
Разделиха се и тръгнаха към морето. Лисицата излезе на брега и започна да събира суха трева между камъните, за да направи вероятно леговище за малките.
Когато наближиха на около сто метра от нея, те я заобиколиха, прокраднаха се още по-наблизо и въоръжени само с дървета, започнаха да й нанасят бързи и ловки силни удари по главата.
Този път имаха успех.
Лисицата тежеше около двадесет и пет килограма и беше спасителната храна за моряците. Сега готвач бе отец Креспел, който се постара да нахрани до насита приятелите си с отлично печено.
И наистина те се посъвзеха малко, а за болните от скорбут прясното месо се оказа великолепно лекарство. Но когато храната свърши, а това стана много скоро, болестта се развихри с още по-голяма сила.
На двадесет и осми февруари още един от нещастните корабокрушенци бе отнесен от гангрената и скорбута. Погребаха го в снега.
Така от тридесет души, спасени след корабокрушението, бяха останали само единадесет.
Най-сетне ледовете започнаха да се топят. Зимата, съкрушена от пролетния вятър, започна да отстъпва. Ледовете се раз-пукваха бързо със силни гърмежи. Големи айсберги потъваха във водата и издигаха вълни, високи колкото цели планини.
Между снежните петна започнаха да се появяват първите хилави арктически цветя: лишеи, мъхове, първите снежни карамфилчета, златни макове. Цъфнаха и първите северни кокичета. Гори!… Нискостеблени, истински джуджета. Тези полярни гори са характерни с жилавите си ниски стебла.
Подобряването на времето не донесе нещо ново за нещастните корабокрушенци. Те все още стояха при скалите, продължаваха борбата с ледовете, телата им бяха покрити с дълбоки рани, лицата — подути и напукани от студения вятър.
Но независимо от всичко още живееха. Поддържаха ги дребните мъхове и оскъдните миди, които кърмчията и отец Креспел намираха в подножието на фиордите.
Вече близо два месеца живееха като обречени, смъртта непрекъснато ги дебнеше. И ето, Господ най- сетне се смили над мъките им. Веднъж, когато и последната надеждица за спасение бе угаснала, пред тях съвсем ненадейно се появи един индианец.
Той беше по-висок от онзи, когото бяха срещнали преди месец, покрит целият с кожа и въоръжен с пушка.
Отец Креспел и кърмчията едва се довлякоха до него и със сетни сили прошепнаха:
— Спасете ни!… Умираме. Гладни сме…
Индианецът веднага бръкна в торбата, която бе метнал през рамо, и извади сушено месо и сухари. Той им ги раздаде по равно.
— Откъде идвате? — запита ги, трогнат от измъчения им вид.
— Спасихме се при едно корабокрушение при остров Анти-кости — отвърна отец Креспел. — Помогни ни, заведи ни при твоите хора.
— Ще ви заведа — каза им индианецът. — Но сте много слаби. Няма да можете да вървите.
— Далече ли е твоето село?
— На двадесет и пет левги оттука.
— Близо ли е до Минган?
— В същата посока е.
— Има ли французи там?
— Да, има неколцина, които ловят тюлени по тия места.
— Ако ни помогнеш да стигнем дотам, богато ще те възнаградим.
— Ще ви заведа, но всички не ще могат да дойдат. Не виждате ли, че другарите ви изобщо не могат да пристъпят.
— Така е, но поне ние двамата с моя другар можем да те придружим. После ще се върнем с лодка, за да приберем и болните си другари.
