Лудият от сала беше една неразрешима и неразрешена загадка, около която много съм се блъскал през живота си. И ако до сега не съм написал роман за това, то е само защото ми е липсвало логическото й разрешение.
Благодарение на един приятел шест месеца след първото ми пробно пътуване успях да вляза като помощник в един тримачтов кораб.
Капитанът на платнохода беше твърде сръчен в командуването, но доста груб и понякога свиреп. Много черти го приближаваха до великана Варак — например любовта му към джина. Но Жуфре, така се казваше той, нямаше ония моменти на доброта, които от време на време изскачаха изпод дебелокожата обвивка на Варак. Жуфре беше злобен и високомерен и аз веднага разбрах, че с него не ще се погодя и никога няма да има близост помежду ни. Опитът ми подсказваше вече, че трябва да лавирам сред хората, както корабът лавира между подводни скали. Всеки човек може да бъде за другия подводна скала — трябва да умеем да избягваме сблъскванията.
Пътувахме за Бомбай, но средата на пътя бе още далеч.
Бях нагласил бинокъла си и наблюдавах небосклона. Морето беше съвсем спокойно. Изведнъж забелязах в далечината един сал, който плуваше по пътя ни. Наблюдавайки по-добре с бинокъла, стори ми се, че на сала имаше нещо.
Наистина — след малко се виждаше по-добре — един човек, съвсем гол, лежеше върху сала.
Извиках да дойде някой. Дойде капитан Жуфре. Подадох му бинокъла. Той погледна и ми го върна спокойно.
— Човек на сал.
— Да, трябва да го спасим — казах аз.
— Безполезно е. Той сигурно е умрял.
— Жив, мъртъв, припаднал — трябва да видим какъв е и ако е възможно, да се опитаме да го спасим.
Капитан Жуфре изкриви лицето си в знак на съгласие.
Дойдоха няколко моряка. Салът се приближаваше. И с просто око се виждаше отгоре му неподвижен човек.
— Умрял е!
— От глад!
— Жертва на корабокрушение!
— Може би. Да спуснем една лодка и да отидем насреща му.
Спуснаха лодката с четирима души, които скоро стигнаха сала. Тогава един глас извика към мене откъм лодката:
— Господин Емилио, човекът е жив!
— Донесете го тука! — заповядах аз.
След малко се намерих пред един необикновен човек.
Имаше около петдесет години: прошарена коса, брада от две седмици, сух, със сиви очи. Беше напълно гол и се усмихваше блажено, като че ли идеше не от самотния океан, а от някой празник.
Един моряк хвърли върху раменете му стара дреха и той кимна леко с глава, като да благодареше.
Дадохме му да яде и да пие. Яде с голяма охота и също така пи.
Аз търсех начин да го поразпитам. Но никога не съм се морил така напразно.
Говореше английски, но с малко думи и отговаряше несвързано.
— Как попаднахте гол на сала сред океана? — попитах няколко пъти.
Той отговори на английски:
— Четвъртък.
— Да не сте жертва на корабокрушение?
— Орхидея.
— Или ви е оставил някой върху сала?
— Кучето не иска да яде погачата. — И се усмихна блажено.
Този човек беше луд. Когато се наяде и напи, огледа се наоколо, като че търсеше нещо. Най-после видя куп слама, просна се отгоре и заспа.
Напразно се мъчех да възстановя странното му приключение по малкото и несвързани думи, произнесени от слабоумния. Възстановяването беше колкото уморително, толкова и безполезно. За екипажа най-простото беше, че този тайнствен корабокрушенец се е хвърлил в морето по време на опасност и е полудял от ужас. Като се съди по брадата, крушението бе станало само преди десетина дни. Но през това време човекът сигурно би умрял от глад, защото беше недопустимо да е могъл да вземе със себе си храна.
Правеха се обаче и други предположения. Можеше да се касае например за някакво отмъщение. В такъв случай човекът би бил оставен сред океана на тоя сал от някой неприятел. Или пък се беше хвърлил в морето, за да избегне някоя грозяща го опасност, и поел случайно, бе видял сала.
Капитанът също се заинтересува от случая и дойде до заключението, че… нищо не можеше да се разбере от това и че трябва да оставим на властите в Бомбай да разбулват тази тайна.
Ако лудият не възвърнеше случайно ума си, за да ни разкаже истината, трябваше да се примирим, без да знаем историята на това тайнствено корабокрушение…
На капитан Жуфре му дойде на ум нещо, което ме отврати.
— Може да се предположи, че той се преструва — каза по едно време, поклащайки глава.
— Какво казахте? Да се преструва?
— Да, може да се преструва на луд и да си прави шега с всички ни…
— И защо всичко това?
— Ами например, ако е избягал от някой затвор!
— Беглец! А защо тогава е гол?
— Каторжникът трябва да се е освободил от дрехите, за да не го познаят — заключи капитан Жуфре.
Когато нещо се вгнездеше в главата на капитан Жуфре, беше много мъчно да го избиеш от там. Той се влюбваше в своята идея до такава степен, че започваше свирепо да я защитава срещу по-значимите възражения. Като изказа веднъж предположението, че човекът, когото прибрахме на борда, е беглец, той не отстъпи крачка назад и даже държа доста упорито спора с нас. Нещо повече, от този момент поведението му към нещастния корабокрушенец стана страшно грубо и подозрително. Не го изпускаше из очи нито за миг, надявайки се да го изненада в някое положение, което да издаде мнимата му лудост. Прибягваше до най- необикновени комедии, за да го заплете в мрежата си.
Нощем караше някой моряк да вика:
— Пожар! Корабът гори! Бягайте…
Но напусто. Човекът се събуждаше, усмихваше се и после заспиваше отново, след като произнесеше някоя от своите несвързани фрази.
Друг път капитанът се преструваше на разгневен, че не може да разреши тази загадка, и заповядваше на трима-четирима моряци да го хвърлят в морето.
Моряците хващаха нещастника, вдигаха го във въздуха, залюляваха го, сякаш искаха наистина да го хвърлят във водата, но човекът от сала продължаваше да ги гледа с вечната си заразяваща усмивка… Моряците го пускаха отново на крака и той забиваше немия си и бездушен поглед далеч по небосклона.
Понякога капитанът го оставяше цял ден без храна, викайки от време на време в ушите му, че ще стои гладен, докато не остави тая глупава комедия, а лудият отговаряше, клатейки глава:
— Кучето не иска да яде погачата…
Капитан Жуфре все още упорстваше със своята идея. Колкото повече опитите му даваха отрицателни резултати, толкова повече той се убеждаваше, че този човек е един изкусен престъпник и че има някоя голяма и важна причина да постъпва така… Тази упоритост започваше да ме разгневява по необикновен начин. Още повече че не признавах на капитан Жуфре никакво право да се настървява така срещу един нещастник… Дори и човекът от сала да беше наистина избягал затворник, което е малко вероятно, защо той да се забавлява и да го безпокои по толкова груб начин?
И винаги, когато капитанът съобщаваше някое ново предложение, за да разнищи тайната и да
