размаскира преструвника, както казваше той, аз отивах да се затворя в кабината си в знак на протест.
Един ден на капитан Жуфре му дойде друга великолепна идея.
Каза, че иска да прибегне до едно геройско средство, за да излекува лудия. Беше пийнал повече от обикновено и лицето му беше червено като варен рак.
Великолепната идея беше да накара да бият лудия дотогава, докато не признае, че е умен!
— Какво ще кажете за това, господин Емилио? — предизвикателно ме попита капитанът.
— Ще кажа, че няма да направите това.
— Е, не аз. Но ще накарам двама моряци да го натупат.
— Не мисля, че на борда на вашия кораб ще се намерят моряци, готови да станат палачи.
— Защо не? Искате ли да ги намеря? Освен това трябва да изпълняват, когато заповядвам.
— Да, но ако заповедите ви са разумни.
— Да не искате да кажете, че аз не съм разумен?
— Не казвам това… Но, разберете, желанието да биете един безумен нещастник е толкова жестоко и безполезно, че…
При тия думи капитанът посиня.
— Вие сте помощник, а аз капитан — изръмжа той. — Аз искам да изпълня своя дълг!
— Вашия дълг?
— Да. Прибрал съм човек, който може да е беглец, зарегистриран престъпник… Аз трябва да го накарам да говори, да изтръгна от него било с добро, било с лошо самата истина. — Помълча за миг и после добави: — Кой ще ме спре в такъв случай?
— Аз.
— Кой сте вие? Нищо не сте.
— Аз съм вашият помощник!
— Имате грешка, господине. Вие бяхте моят помощник, но вече не сте, защото не ми трябвате повече.
— Добре, капитане. Като спрем, ще бъда свободен! Той продължи да мънка и да ругае цялата вечер.
Но не заповяда да бият човека от сала.
На другия ден Бомбай се ширна пред нас.
Глава IX
БОЙ С ЮМРУЦИ
В Бомбай капитан Жуфре предаде на властите намерения в открито море луд заедно с дълъг доклад, който аз оспорих.
Непознатият човек бе отнесен в болницата, в която отидох след няколко дни да го посетя, надявайки се да проникна най-после в тайната. Но тая надежда остана излъгана. Оставих лудия от сала на съдбата поради една много проста и важна причина — трябваше да се погрижа на всяка цена за собственото си положение…
Ето ме сам в Индия с малко парици в джоба, готови, да изхвръкнат на другия ден, сам, на няколко хиляди левги от родината ми и без работа! Какво да направя?
Последният ми разговор с капитана стана на кея на пристанището и беше много бърз и бегъл.
— Ето ви на свобода, господин Емилио.
— Точно така, на свобода!
— Ще видите как ще ви е лесно да се занимавате…
— Това си е моя работа.
— Без съмнение… Корабът ми тръгва без вас.
— На добър час!
Обърна гръб и си отиде.
Не се разкаях. Със своя цинизъм и грубост този човек можеше да ме подложи на някое насилие, което щеше да ме провали.
Бях забелязал, че през време на краткия ми и прощален разговор с капитана един човек бе спрял близо до нас, разглеждайки една книга, вероятно пътеводител.
Той беше облечен по европейски, но лицето му веднага издаваше азиатската раса. Изглеждаше погълнат от книгата, която държеше отворена в ръце.
Когато оставих капитан Жуфре и се отдалечих, забелязах с крайчеца на окото си, че тоя човек ме следи. Не му дадох да разбере това и започнах да обикалям из пристанището.
Той продължаваше да ме следва.
Какво искаше от мене?
Бях навлязъл във величествената алея от сенчести палми, която води към пристанището, и виждайки го все още след мене, аз се спрях, решен да го пресрещна.
Но той разбра и като ме поздрави вежливо, каза на английски:
— Моля да ме извините, не съм полицейски агент.
— Защо ме преследвате?
— За да ви помоля да ми отговорите на един въпрос: търсите работа, нали?
— Да.
— Бихте ли приели работата от мен?
— Вие сте корабопритежател?
— Почти.
— Не ви разбирам. Имате ли кораби в пристанището?
— Съвсем не.
— Тогава?
— Тогава… тогава по-добре сега да се разделим. Елате след десет минути в „Сейлор“, гостилницата, която виждате насреща. — И посочи бързо с ръка.
Тайнственият човек ми се стори изведнъж много недоверчив. Изгледа ме, обръщайки се няколко пъти, и се отдалечи. Чак тогава забелязах, че едно човече, космато и зле въоръжено, го наблюдаваше, застанало до една палма.
Поскитах около четвърт час и после се отправих към „Сейлор“.
Тоя, дето искаше да ме наеме, се намираше вътре.
Предложи ми закуска и пиво, които приех с удоволствие.
— Оставих ви в алеята малко грубо — каза той, наливайки ми да пия, — но ще разберете… Следяха ме!
— И аз забелязах…
— Да не помислите, че съм престъпник и че искам да ви предложа нещо престъпно… Вие ме питахте дали имам кораби, закотвени тук, в пристанището… Не! Моите кораби са малко далече от тук, но ако дойдем до съгласие, не ще бъде мъчно да ги настигнем… Това е конкретното ми предложение. Преди всичко — повишение.
— Точно това е моето желание, господине.
— Колкото до заплатата, предлагам ви четворно повече от това, което печелехте по-рано.
— Чудесно!
— Осигурено ви е добро бъдеще.
— Благодаря, но…
— Прав сте. Успокойте се. Не мисля, не трябва да приемете със затворени очи. Ще ви кажа всичко.
Погледна ме с черните си светещи очи, озърна се наоколо и каза съвсем тихо:
— Искам да ви предложа едно справедливо дело.
— Какво?
— Да се поправи една страшна несправедливост.
— Понесена от вас? — попитах аз, живо заинтересуван от думите и предложенията на тоя човек, който ми говореше толкова убедително.
— Не от мене… но от един човек, който стои много над мене. Касае се, младежо, до борба за
