— Как никой?
— Дойдох си сама.
— Бога ми! Има нещо неясно в това! — изкрещя капитанът. — Ти си жена!
— Надявам се — отговори величествено чернушката.
— Жена сред моите моряци?… Господин Емилио, съберете целия екипаж!
Момичето започна да хълца.
— Сега пък сълзи! — каза Варак. — Впрочем какво решавате, господин Емилио?
— Какво искате да реша? На борда има жена — при пръв удобен случай ще я свалим.
— А ако я хвана и я хвърля в морето, какво ще кажете за това?
— Ще кажа, че това няма да стане. Аз отговарям за това момиче.
— Отговаряте? Значи я познавате?
— И да, и не.
Приключението беше стигнало деликатното място. Аз исках да спася бедния Пиеро от сигурно наказание. Трябваше веднага да се намери изход.
— Да отидем във вашата кабина, капитане — казах аз.
— Да отидем — отвърна Варак, който ненадейно се укроти.
Изтичах да намеря Пиеро. Хванах го за ръка и го помъкнах с мен.
Той изглеждаше оглупял.
— Жулиета е тука — му казах.
— Знам — отговори той.
Влязохме в капитанската кабина — единствената без въглища.
Лицето на Жулиета беше черно, набраздено от скорошните сълзи. Облечена, както можеше да се облече — с парцали, — тя имаше трогателен и в същото време смешен вид. Не по-малко смешна ми се видя фигурата на гиганта, който недоверчиво гледаше момичето.
Като ме видя да влизам, придружен от Пиеро, капитанът съвсем побесня.
— Значи ти си й любовник? Скрил си любовницата си в гальотата!
Тогава момичето, като че внезапно добило красноречие за защита на своя Ромео, държа една смела и трогателна реч:
— Господин капитан, това не е вярно. Не съм негова любовница, а годеница. А това е съвсем друго. Баща ми искаше да се сгодя за Червения, но аз се възпротивих. По-скоро казах, че ще се хвърля от някоя скала. Пиеро не искаше да дойда тук, но аз не можех да го оставя да тръгне сам. Освен това бях заявила на Червения и на баща ми, че няма да ме видят вкъщи. Облякох се, както ме виждате, и се скрих на кораба. После дойде нощта и бурята и аз започнах да се моля за спасението на всички… Но Пиеро не е виновен. Дойдох тук срещу волята му. Не го наказвайте, капитане, той не е виновен!
— Тогава аз съм виновен! — извика Варак. — Ти не знаеш ли, че не мога да те държа на кораба, защото ще настане краят на света. Какво да правим, Емилио? При първо спиране ще я предадем на властите.
— Разбира се — казах аз, смигайки на Пиеро. — Това е единственият изход.
— А дотогава — прибави Варак — ти ще продължиш да се криеш във въглищата. Нямам намерение да осведомявам екипажа за това — жена на борда носи нещастие. Вие ще отговаряте за всичко, Емилио.
Уговорихме се да пазим в тайна тази любопитна случка. Като стигнем обаче в Бриндизи…
В Бриндизи стигнахме на другия ден. Едва спрели, капитанът потърси Жулиета и нейния Ромео, за да ги предаде на властите, но за голямо учудване на великана от тях нямаше ни следа.
— Къде изчезнаха тия?
Едва скрих усмивката си.
— Не зная — отговорих, — търсих ги по целия кораб. Може някоя акула да ги е изяла…
Капитанът ме погледна недоверчиво:
— Кажете истината! Помогнахте им да избягат, нали?
— Ни най-малко — отвърнах твърдо. — Е, сигурно не са отлетели…
— Защо не? Любовта е крилата. Освен това, капитане, в кабината на Пиеро намерих тази бележка: „С моята заплата изпийте някоя и друга бутилка за наше здраве.“
Гигантът се усмихна глуповато. Възможността да пийне за чужда сметка намаляваше огорчението му, че няма да види повече чернушката. Какво беше впрочем това огорчение… не зная, но подозирах, че капитан Варак с удоволствие би направил някое дълго пътуване в компанията на малката Жулиета…
Как ли е свършила любовната история на двете гълъбчета?
Съдържателката на гостилницата ми беше казала, че Жулиета била разположена по-скоро да направи някоя глупост, отколкото да вземе Червения.
Една малка глупост тя вече беше сторила, обличайки се в парцали, за да се скрие на кораба.
След пет години попаднах отново по тези места и пожелах да се поразходя по планините на Арса. Споменът за Ромео и Жулиета беше още пресен и ми се дощя да науча какво е станало.
Това, което узнах, беше за мен хубава и добра измама, като всички измами, които изпълват живота както на авантюриста, така и на заседналия човек.
Казаха ми, че Жулиета се върнала под бащиния покрив две години подир бягството, тъй като бедният Пиеро умрял в болница от тиф. Тя се омъжила за другия Ромео, омразния Червения, който я дочакал с радост.
Новината не повреди на апетита ми, но ми отне желанието да видя отново чернушката, която капитан Варак беше изненадал, когато се молеше за спасението на влекача и на своя Пиеро… Жени, жени! О богове!
Глава VII
СКОКЪТ НА АКУЛАТА
С Божията помощ в Бриндизи разтоварихме въглищата. Целият екипаж беше черен отвън и отвътре. Колкото до мене, три часа едва ми стигнаха да се почистя, за да мога да се покажа пред хората.
Капитан Варак, макар и почти винаги пиян, правеше добри сделки. Така и сега успя с един търговец, и корабът бе натоварен отново с житни храни, бурета с вино и сандъци със сушено грозде.
— Този път — казах на капитана — със сигурност няма да отидем на дъното.
— Защо — попита капитанът. — Какво искате да кажете?
Престорих се, че не съм чул въпроса, и не отговорих. Ако капитан Варак беше проявил малко повече ум, щеше сам да допълни моята забележка така: „Сега, когато имаме вино на борда, няма да потънем, понеже капитанът ще се погрижи да облекчи товара.“
Дигнахме котва по посока към Бари. Именно през това пътуване констатирах, че акулите не знаят да пресмятат добре разстоянията. Сега случката ми се вижда весела, но тогава би могла да бъде трагична и да коства живота ми.
Когато натоварихме житните храни, трябваше да почистим гальотата. Потопихме в морето дъното на корабния склад и понеже той представляваше чудесна стръв, огромно количество риби последваха нашия кораб.
Гледката беше интересна и аз й се възхищавах, облегнат на една мачта. По едно време рибите потънаха изведнъж като по някоя военна заповед. Търсех причината на това любопитно явление, когато няколко моряци викнаха едновременно:
— Господин Емилио, пази се!
Подскочих инстинктивно към въжената стълба, която водеше към площадката на мачтата. Една огромна черна маса ме докосна… Беше акула, на която очевидно се бях харесал. Беше ми хвърлила око и огъвайки се като пружина, бе успяла да подскочи много над водата. Ако светкавичното ми движение не беше ме спасило, бих си заминал като нищо. Обаче поради прекомерната си сила замина си тя. Наистина звярът в бързината да задоволи жаждата си за прясно месо беше подскочил, зле пресмятайки разстоянието, и падна на кувертата. Започна да бие силно с опашка, за да се смъкне отново във водата.
Бързо слязох в кабината, за да си взема пистолета, докато целият екипаж, въоръжен с ножове и тесли,
