После, като да отклони разговора, каза:
— Аз ще прекарам един ден в Бриони. Спомняте ли си обещанието?
— Двете бутилки ли? Разбира се!
— Чудесно! — и гигантът изсумтя от задоволство. Дори, за да се покаже духовит, прибави:
— Една обувка — дадена — никога не е загубена.
Прекарахме цял ден в Бриони. Изпихме двете бутилки и после капитанът заповяда да тръгнем за Арса. След обичайните маневри отново бяхме в открито море.
Минавайки покрай нос Промонторе, чух силни топовни гърмежи.
— Капитане — казах, — защо гърмят?
— Имперските войски се упражняват в стрелба — отговори той с гордост. — Вижте там!
И насочи големия си показалец.
Нагласих бинокъла и забелязах Пола, запазена от островчетата, и арсенала. Развяването на жълто- червеното австрийско знаме беше твърде болезнена гледка за моите младежки очи. Навъсих се.
Същата болка видях да се отразява и върху лицето на младия моряк, който през време на бурята зовеше мило името на една тайнствена Жулиета.
Едни и същи мисли минаваха през главите ни.
Нима Пола, страшната Пола, не е италиански град и насочва огнени уста срещу братския бряг?
Капитан Варак подсвиркваше с уста. Младежът ме погледна, като да ми даде да разбера, че това подсвиркване беше може би ироничен отговор на нашите мисли.
Аз сложих ръка на рамото му и казах:
— Ти мислиш като мене…
— Може би, господин Емилио.
— Ти мислиш, че ще дойде ден, когато това имперско знаме ще се замени с трибагреника.
— Уверен съм.
— О! Тежко ни! — измърмори тихо капитан Варак. — Уверен е!
— Уверен съм и аз — заявих решително, — толкова уверен, че бих могъл да се закълна!
— И аз се заклевам! — повтори Пиеро.
Капитан Варак помълча малко, очаквайки очевидно отговор. Но не го получи. Вместо това получи глупавите думи, които можеха да останат обида и за нас, и за него: „Морският вълк е станал капитан през време на австрийското господство над Венеция.“ А отдалечавайки се, изтананика през зъби: „Има пословица, що казва: «Моряшка клетва…»“
И изчезна.
Всеки топовен гърмеж падаше в сърцата ни като обида. И всеки път повтарях на ум същата клетва.
Най-после проклетият австрийски топ млъкна. Пиеро беше седнал върху куп въжета, оборил глава. Погледнах го мълчаливо. Момъкът изглеждаше обхванат от скръб. Приближих се.
— Пиеро, кажи ми защо миналата нощ Жулиета се молеше за нас?
Пиеро дигна глава и отговори:
— Молеше се за нас, за да не се удари тоя влекач в някоя подводна скала и да не завърши любовта ни така трагично.
— Може ли да знам коя е Жулиета? Някоя моряшка светица? В такъв случай се признавам за голям невежа, понеже досега не съм чул нещо за нея.
След кратко мълчание младежът стана и каза опечалено:
— Утре ще стигнем залива Арса.
— Е?
— И там ще слезем, нали?
— Без съмнение… Тая мечка Варак заповяда да вземем един порядъчен товар въглища… Но ти не отговори на въпроса ми?
— Коя е Жулиета? — промърмори той смутено. — Една малка светица.
— Нали?
— Една малка светица за мене… Жулиета е моята любима!
— Хъм! Я виж!
— И ако слезем при Арса…
— Е?
— Ще я видя и ще зная дали наистина миналата нощ се е молила за нас.
Пиеро бързо си отиде.
Аз дълго останах погълнат от мисълта за тази Жулиета. По-скоро за една друга — русата англичанка, чийто образ не се откъсваше от сърцето ми, моята Дулцинея, която Англия ми бе отнела…
Пътувахме цял ден и цяла нощ. Най-после „Само Италия“ влезе в Куарнеро, от който моряците толкова се бояха.
Продължихме пътя, докато гальотата4 влезе в залива Арса.
Покатерил се на едно дърво, моряк от влекача размахваше с въодушевление дълъг къс корабно платно. Беше Пиеро.
Той даваше знаци, които никой от хълма не можеше да види.
„Кой знае — помислих си, — сърцето вижда по-далече от всякакви зрителни тръби…“
Глава VI
ЕДНА ЖУЛИЕТА И ДВАМА РОМЕО
При Арса капитан Варак трябваше да натовари на гальотата порядъчно количество въглища. Това го правеше извънредно весел.
— Господин Емилио, много съм доволен — ми каза. — Защо, капитане?
— Защото, драги, „Само Италия“ е величествена гальота, която по списък има седемдесет и пет тона, а може да се натовари със сто и двадесет. По всичко личи, че строителят й е бил чудесно магаре, нали?
Аз не мислех, че чудесното магаре е строител на влекача. Но нищо не казах, понеже желаех да се поразходя тия два дена из планините, които заобикаляха Арса. Щом като се сдобих с разрешение, аз се устремих към тях.
Никога не съм очаквал, че ще присъствувам на толкова любопитна и трогателна сцена! На завоя на една сенчеста пътека чух един добре познат глас. Беше гласът на Пиеро, който също беше получил кратка отпуска за една разходка из планините.
Аз се спрях. Един клонест храсталак ми пречеше да видя разговарящите, но скоро разбрах кой беше вторият събеседник.
— Не искаш ли да ми кажеш защо се държиш така, Жулиета? — попита Пиеро.
— Но как се държа — възразяваше сребрист женски глас.
— Така, че не ми харесва. Познавам, че през моето отсъствие е станало нещо. Кажи ми, Жулиета, какво има?
Разговорът се прекъсна за известно време. Настъпи тишина, нарушавана от целувки и хълцания.
Изведнъж плачът стана по-силен. Какво ли беше станало? Последваха нежни думи от страна на Пиеро, който караше момичето да говори. Най-после то каза задъхано:
— Всичко ще ти кажа. Татко иска да взема Червения. Всичко е наредил вече. Но аз не го искам. По- скоро ще направя някоя лудост…
— Не говори глупости. Няма да го вземеш и туй то!
— Ако ти знаеше нашите сцени… Когато му казах, че е дошла „Само Италия“, баща ми побесня и ме заплаши, че ще ме затвори вкъщи. После дойде Червения и разговаряха дълго. Аз се възползувах от това и избягах…
Настъпи второ мълчание. После Пиеро каза:
— Ти няма да го вземеш, Жулиета… По-скоро слушай какво…
Края на разговора не можах да доловя, още повече че други два гласа се приближаваха насам. Тези гласове трябва да стреснаха двамата влюбени, тъй като чух възклицание на досада и после изпращяване на клони и бързо тропане с крака.
В това време двама души със зачервени лица се приближиха към мен. По-старият беше груб на вид и
