Беше юнгата, далматинецът Симоне Бадайне.
— Няма значение ставането! Искам да унищожа най-напред тези мръсни животинки…
Юнгата ме покани отново на кувертата3.
Нощта, почти безсънна, ме беше ядосала здравата. Тази покана увеличи още повече гнева ми и аз запратих към юнгата обувката унищожителка, която размахвах, както Самсон размахвал магарешката челюст.
Веднага чух див вой, преследван от върволица проклятия на всички езици на света. Разбрах какво бе станало — обувката, отправена към юнгата, беше ударила пълното лице на капитан Варак, който слизаше към кабината ми.
Последва друг вой, по-страшен от първия. Капитанът, не разбрал добре откъде иде ударът, бе хванал през кръста юнгата.
— Ще те хвърля в морето! — ревеше гигантът, повдигайки с лекота Симоне.
Скочих пред тях.
— Капитане, оставете това момче — не е негова вината. Аз ви хвърлих обувката в лицето!
Капитанът пусна юнгата и ме погледна страшно.
— А! Вие?… Не се ли шегувате?
— Не! Аз!
Капитанът издигна косматия си юмрук…
В тоя момент от очите ми трябва да е искряло нещо особено, защото юмрукът бавно се отпусна надолу.
— Искате да си отмъстите за вчера? — попита ме с глух глас.
— Капитане, обувката не беше отправена към вас, моля да ме извините. — И разказах какво се беше случило.
— Грешката ви не е малка — изтърси накрая капитанът.
— Знам, но ако смятате за уместно да ми сложите някакво наказание… — и се спрях.
— Разбрах — каза той, — но никакво наказание не би могло да изличи обувката от лицето ми. Вие започвате много добре кариерата си, моето момче!
— Капитане, като стигнем на суша, аз ще се самонакажа, предлагайки ви две бутилки ракия.
Гигантът се усмихна.
Мисълта за бутилките бързо промени отношението му. Подаде ми огромната си космата ръка, която стиснах без особен ентусиазъм.
— Да не говорим вече за това — каза той, усмихвайки се, — а да отидем на кувертата.
Случаят вече бе раздвижил екипажа. Двадесет и седемте моряци, от които се състоеше, се надяваха да ме видят удушен или жив изяден от гневливия звяр.
Когато обаче ни видяха да разговаряме най-любезно, те останаха като гръмнати. В тяхната изненада почувствувах също и възхищение от мен. По-сетне майсторът ме приближи.
— Наистина ли сте хвърлил обувка в лицето на капитана? — попита с трептящ от вълнение глас.
— Ами да! Пък и следите още стоят и могат да се видят!
— И не ви преби от бой?
— Както виждате, не.
— Нито ви нагруби?
Аз се усмихнах.
— Мислите ли, че оставям да ме нагрубяват толкова лесно? Гледах страшния ви капитан право в очите и той не мръдна.
Тези думи казах просто и ясно, но те веднага произведоха голям ефект. Майсторът сметна, че съм надарен с чудни добродетели.
— Вие сте хладнокръвен — каза, — нищо не ви плаши. Ще направите най-хубавата кариера в света.
Не е мъчно да спечелиш престиж сред един екипаж: две бутилки понякога стигат, за да укротиш свирепия звяр.
Глава V
ЕДНА КЛЕТВА
Пътувахме към Арсо. Небето бързо потъмняваше. Едри, заплашителни облаци се събираха над нас. Върху гальотата се изсипа бесен проливен дъжд, придружен от яростен вятър. Силата му беше толкова голяма, че един къс въже ме шибна по лицето и аз паднах на пода. Светкавиците едва-едва осветяваха морето с кървава светлина. Тогава се разпознаваха големите вълни, които дълбаеха морската повърхност.
— Да потанцуваме! — каза капитан Варак — Дами канят! Кавалерите на място!
Но тонът на гласа му издаваше, че гигантът не беше много самоуверен. Когато мълнията освети лицето му, аз забелязах по него ужас. Целият екипаж беше загубил хладнокръвие. Едни се молеха, други проклинаха.
Природата беше побесняла. В душата ми обаче нахлуваше необикновена радост. Защо? Тогава неясно чувствувах причината за това.
И си повтарях несъзнателно, сякаш за отмъщение, думите, които така силно ме бяха огорчили: „Госпожица… сладководен моряк…“
Капитанът, за да скрие от себе си собствения си ужас, ревеше и проклинаше.
Приближих се и казах:
— Капитане, една госпожица пита дали може да ви услужи с нещо.
Морският вълк не отвърна. Може би не бе ме чул. Аз обаче чувах плющенето на въжето по лицето ми. То ми се струваше плющене на съдбата, която удвоява моята сила в момент на върховна опасност.
— Няма да ме уплаши! — извиках. — Да потърсим убежище при Брионските скали!
— Погрижете се вие! — отвърна капитанът и изчезна, вероятно за да потърси помощ в някоя бутилка ром.
Бях се нагърбил с тежка задача. Животът на двадесет и седем души беше в ръцете на един новак. Ако не сполучех, бях опропастен завинаги.
Един млад мъж на име Пиеро мина край мене. Той беше мълчалив и тъжен младеж. В чертите на лицето му прозираше нещо благородно, което винаги ме вълнуваше.
— Сега Жулиета се моли за нас, господин Емилио. Тя ще спаси „Само Италия“ — каза той.
Какви бяха тези думи? Не се ли разкриваше пред мен една малка любовна тайна?…
Думите на Пиеро ме насърчиха още повече. Непознатата Жулиета, която се молеше за нас, сигурно щеше да ни спаси.
След упорити усилия, без да загубя нито за миг хладнокръвието си, измокрен до кости, аз успях да вкарам влекача между Брионските скали и Фазанския канал, който беше далече около половин миля.
Капитан Варак бе излязъл от кабината си със зачервено лице. Той изглеждаше твърде весел. Приближи се до мен, клатушкайки се леко, подаде ми ръка и започна да се смее.
— Защо се смеете? — попитах.
— Защото шегата свърши и съм доволен, че се отървахте добре.
Аз не разбрах. Чудовището сигурно беше пияно и мозъкът му бе замъглен.
— За каква шега говорите?
— Драги господин Емилио, бях се скрил в кожата на страхливец… и вие издържахте… отлично! Аз ви изпитах, оставяйки в ръцете ви командата на влекача. Добър моряк сте, ура!
Гледах го и не вярвах много на думите му. Как? Гигантът искаше да ме убеди, че се е престорил на страхливец? Хайде де! Но се показах уверен и с тънка ирония, която капитанът забеляза, извиках:
— Добре сте направил да ме изпитате и ви поздравявам за дипломатическите ви способности. Но изложихте влекача си на опасна игра. Ами ако „госпожицата“ не успееше?
— Нещо ми казваше, че ще успеете.
