малко вдъхващ доверие. Другият, много по-млад, имаше фигура на нехранимайко. По цвета на косата и рунтавите му мустаци предположих, че е вторият Ромео на Жулиета. Очевидно бащата и мнимият годеник търсеха момичето.
Бях седнал до една срутена ограда. Двамата спряха задъхани и аз ги гледах заинтригуван. Бащата на Жулиета ме поздрави, после ми каза с явно усилие:
— Вие сигурно сте от „Само Италия“?
— Да, помощник съм.
Двамата се попитаха с поглед как биха могли да ме накарат да заговоря.
— Мисля, че има в гальотата един моряк, наречен Пиеро — каза бащата на момичето.
— Да. Ваш син ли е?
— Мой син? Не… но… Вие ли му дадохте отпуска?
— Аз? Не… Изглежда, че капитан Варак… Защо? Бащата не отговори. Тогава другият каза разгневен:
— Защо… защо… Аз си знам защо… Аз си знам!
Не можа да каже друго. После и двамата, сякаш забелязали нещо в долинката, кимнаха набързо и изчезнаха.
Сцената бе занимателна, но после помислих за нещастието на тези двама противоположни любовници и се отдадох на тъжни размишления…
За да се поразвлека, влязох в една планинска гостилничка и си поръчах порядъчен обяд. Наистина чувствувах нужда да се съвзема от лошото ядене, което ни даваше капитан Варак. Бистрото винце ме поразвесели малко и аз повиках съдържателката. Добрата женица беше много разговорлива и когато стана дума за Жулиета, избухна в смях.
„Дивачка е — каза. — Ще направи много добре да вземе Червения… Да, той е грозен и смешен, но джобовете му са пълни с… — и тя направи с пръсти известното красноречиво движение. — Но Жулиета искала Пиеро… Доброто й чука на вратата, а тя не отваря. Кой знае… Тука я имат за малко по-такава и никой не би се учудил, ако направи някоя глупост…“
Слязох надолу и затърсих Пиеро по кръчмите. Не го видях никъде. Вместо него насреща ми се зададе капитан Варак. Беше поел към обичайното си място. Покани ме да пийнем, после заговори за товара.
— Повтарям ви, господин Емилио, гальотата ми издържа сто и деветдесет тона товар.
— Сериозно ли говорите, капитане?
— Защо не? Идете, вижте и после ми кажете нямам ли право да съм доволен.
Оставих гостилницата и с всичка сила хукнах към влекача.
— Майсторе, майсторе! — извиках.
— Ето ме, Емилио. Какво има?
— Капитанът напълно ли е полудял?
— Мисля, че да. Накара ни да натъпкаме с въглища даже и кабините.
— Охоо! — извиках аз. — А как ще върви влекачът?
— Казах ви и по-рано, Емилио, че сте попаднал на най-лошия човек на света. Иска да използува „Само Италия“ по невъзможен начин! Мисли да нагребе пари, които после ще изсипе в кръчмата. А срещу волята му не може да се иде…
— Търпение — казах, — но ако някоя добра буря ни издебне и застраши влекача, Бога ми, ще го хвърля в морето!
— И ще направите хубав подарък на гладните акули — прибави майсторът.
— Ще видим какво ще стане!
Дойде Пиеро. Лицето му имаше особено изражение. Повиках го и като отидохме настрана, го попитах за Жулиета. Той се обърка и ме погледна неспокойно. Повторих му разговора, който чух в планината.
— Откъде знаете това, Емилио? — ококори очи той. — Кой ви го каза?
— Това е моя тайна — отговорих. — А Жулиета върна ли се вкъщи?
Смущението му стигна върха. Промълви само:
— Не, не се върна…
— Къде е отишла? При някой роднина?
— Да… тоест… Тихо, Емилио, идва капитанът. — И Пиеро се скри.
Наистина Варак викаше:
— Майсторе, вдигай котва и Бог да ни е на помощ!
Хвърлих се бързо към кормилото, за да започна маневрата и да потърся най-прекия път да изляза от пристанището, което беше задръстено от лодки, натоварени с въглища. Капитанът ми каза:
— Внимавай добре, Емилио, защото морето е много развълнувано. Да не се сблъскаме с някой кораб.
— Капитане — викнах му, — как може да се плава в такова състояние? Не виждате ли, че нахлува вода поради големия товар?
— Каква вода?
— Не може ли да хвърлим в морето малко въглища, за да облекчим кораба?
— Какво? Въглищата са чисти пари, а аз не хвърлям парите в морето.
— Мисля, че ще се принудим да хвърлим малко.
— Хайде, напред! Най-после тук заповядвам аз. Гальотата издържа сто и деветдесет…
Още не беше свършил думите си, „Само Италия“ се разтърси дяволски и се наклони на една страна, изхвърляйки няколко десетки тона въглища във водата.
Капитанът започна да вика побеснял. Изглеждаше като луд. За щастие „Само Италия“ беше заседнал. Казвам „за щастие“, понеже с това засядане избегнахме по-страшното.
Хвърлихме котвичка на задната част на кораба и работихме четири часа като грешници, докато поправим бедата. Най-после влекачът тръгна, но напредваше тежко, сякаш беше потънал.
Бях в плачевно състояние — вир-вода, почернял от въглищата, изглеждах като негър от Мартиника, излязъл от баня… Къде отидоха хубавите приключения, за които бях мечтал?
Признавам, че в този момент, оглеждайки се в едно огледалце, се намерих извънредно смешен. Помислих за домашните удобства и ми се поиска веднага да се откажа от този адски живот, като при пръв удобен случай се завърна у дома при родителите си. Но една неочаквана случка промени хода на моите мисли.
Нощта беше тъмна, а морето — все още бурно. Един донякъде благоприятен вятър ни предсказваше бурята. Светкавици прорязваха небето.
Готвех се вече да вляза в кабината си, когато до ушите ми долетяха отчаяни ругатни. Разбира се, това беше капитан Варак.
Обърнах се към мястото, откъдето идваха проклятията, и видях огромната сянка на капитана, която държеше в плен друга сянка — тънка и малка… Аз се приближих.
— Какво става, капитане? — попитах.
— Настава краят на света — изръмжа той. — Елате за малко и накарайте този скитник да говори.
Напипах едно фенерче на стената, откачих го и осветих човека, когото Варак бе пленил. Видях едно личице, почерняло от въглищата като моето, и две очи, които молеха за милост.
Капитанът се наведе, за да види и той, и извика от учудване. Същото направих и аз. Оказа се, че този скитник беше… скитница.
Една мисъл проблесна в ума ми и освети цялото положение. Не можах да удържа смеха си.
— Вие се смеете, Емилио! Значи знаете нещо — възкликна капитанът.
— Нищо не зная — отвърнах аз, щом си поех дъх, — но ако тази чернушка заговори, ще зная…
— Тя мълчи като риба — изрева Варак. — Какво правеше, когато те улових, хаймана?
— Молех се — отвърна простичко един женски глас.
— Молеше се? Кой те донесе на моя влекач?
— Никой.
