Името на влекача „Само Италия“ звучеше като благопожелание в моята фантазия.
Капитан Варак, като пресуши и дъното на бутилката, стана и ми протегна голямата си космата ръка.
— Господин Емилио — каза, — ако пожелаете да плувате на моя кораб, вие ще намерите всичко, което може да ви направи добър моряк.
Потръгна, па се спря:
— Знайте, че храната ще бъде превъзходна и ние ще бъдем винаги в чудесно съгласие.
Той си отиде, след като се разбрахме за всички подробности.
Едва стигнах на борда, капитанът даде заповед да тръгнем.
Влекачът не притежаваше, доколкото можах да забележа от пръв поглед, всички ония съвършенства, които капитанът ми описа с чаша в ръка. Стори ми се, че е готов да рухне. Но какво от това?
В момента на тръгването като че бях изпил всичкия ром на капитан Варак; бях пиян от радост при мисълта, че започваше пътят ми по непознатия свят. Всичко изчезна за смаяните ми очи — родители, другари, всичко, което обичах. Не помислих дори за сълзите, които майка ми сигурно проливаше в тоя час. Една — единствена мисъл подчиняваше всичките ми впечатления: тръгвах към бъдещето си!
Лошо време, нетърпими горещини, морски бури, корабокрушения, нищо не би ме уплашило. Моят кураж щеше да превъзмогне всяка пречка. Щях да покажа на всички какъв безстрашен моряк съм.
В това време очите ми трябва да са блестели необикновено. Лицето ми трябва да е издавало неизмеримото ми вътрешно опиянение. Цялото ми същество трябва да е трептяло от ентусиазъм, тъй като един човек ме наблюдаваше любопитно със странно изражение на състрадание и присмех.
Беше майсторът.
Попитах го защо ме гледа така. Той не закъсня да обясни:
— Нещастнико — каза, — на каква беда сте попаднал!
— Защо?
— Защото можехте да случите по-добро, но никога по-лошо!
— Обяснете се! Да не искате да кажете, че влекачът е много жалък?
— „Само Италия“ е влекач като всички влекачи, но не е там бедата, а в капитана…
— Пие, нали?
— Пие? Гълта, изсмуква, унищожава всичко, годно за пиене! Но това е нищо. Служи си с грубост и насилие и ще видите какво ще да ви дойде до главата.
— Какво?
— След някой ден ще си поговорим за това.
— Е, добре! Това ме радва!
— Радва ви да започнете живот на корабен гребец?
— Да посрещам опасностите, трудностите, неудобствата на морския живот и да се срещна в краен случай с този гигант, когото нарекохте насилник. Насилниците, майсторе, аз знам да ги туря на място!
Сигурно бях произнесъл тези думи с увереността, която и друг път предизвикваше страхопочитание у моите другари, тъй като малко насмешливата усмивка на майстора се изпари и се замени с комично изражение на изненада.
Майсторът се зае с работата си, а аз останах за момент сам, за да се порадвам на малката си морална победа над стария моряк.
Но ето че неочаквано чувството ми на опиянение от подчиняването на света взе малко друг характер. Стори ми се, че морето шеметно се върти около мене. Едно страшно гадене ми пристегна гърлото, накара ме да потръпна и обля челото ми със студена пот.
— Какво ли е? — помислих си. — Дали не е пък морската болест? Само това оставаше…
Беше наистина морската болест, която ме връхлиташе в най-силния момент на моя лиричен полет. Получавах първия урок по скромност.
Едно силно свиване на стомаха ме накара да се просна на пода в живописно положение. Моряшката ми кариера започваше чудесно!
В същия миг прокънтя шумният смях на капитана, който се приближаваше към мен със скръстени ръце, гледайки ме втренчено.
— Господин Емилио — каза с язвителен тон, — не сме писали в договора, че помощникът трябва да страда от морска болест…
Нямах сили да му отговоря.
— Вие сте сладководен моряк — прибави той. — Никога не бих помислил да приемам на служба една госпожица!
И се изкикоти още веднъж до спукване.
Тогава намерих малко останала енергия. Погледнах го гордо и казах решително:
— Капитане, ще дойде ден, когато сладководната госпожица ще ви покаже на какво е способна!
— Добре — изгрухтя гигантът. — Ще видим бъдещите ви чудеса. Но засега се постарайте да оздравеете по-скоро… Малко лимон. Довиждане!
Оздравях съвсем скоро — след няколко часа, благодарение на лимона и добрата воля.
Когато стигнахме с поглед истрийския бряг, бях огладнял. Но веднага забелязах, че вечерята не беше пропорционална на апетита ми. Няколко затвърдели сухари, които биха повредили зъбите на един крокодил, четири риби в сос от испански чушлета и нищо друго.
— Това ли е великолепната храна, която ми обещахте? — промълвих аз.
— Какво искате, господин Емилио? — отвърна капитан Варак. — Намираме се в открито море, и то на борда на един платноход!
Майсторът ми хвърли един поглед, искайки да каже „Гледайте, бедите започват“. Той искаше да каже още нещо: „Тоя негодник ни дава бедна вечеря, но после сами ще се грижим за това.“
Капитанът добави:
— Господин Емилио, вие сте щастлив. Обичате морския живот и неговите трепети. Ето, небето започва да потъмнява. Първата стража ще бъдете вие. Бъдете внимателен и бодър.
— Слушам, капитане — отвърнах аз.
И помислих в ума си: „Да се надяваме, че някоя умна вълна ще те отвлече.“
Епитетът „госпожица“ ме беше докачил дълбоко и аз търсех случай да си отмъстя.
Като мина редът ми, влязох в кабината, която ми бяха посочили. Малка, тъмна, задръстена от въжета и кутии, тя ми се стори ужасна. Погледнах леглото натъжен.
— Идиот! — промърморих. — Какво си мислеше? Да намериш елегантен салон? Къде е сега твоето геройство?
Докато се събличах, усетих една отвратителна миризма, причината на която скоро открих.
Една, две, три… десет… сто… хиляда! Цял облак хлебарки нахлуваше в кабината. Страшните зверове събудиха войнствените ми инстинкти. Заех героична поза, като да се намирах пред изгладнели вълци.
— Ще ме разберете кой съм аз! — извиках, като хванах една обувка.
Започнах истинско сражение, което разгорещената ми фантазия обръщаше в героичен подвиг. Ако добрият ми стар учител можеше да ме види сега, наистина бих му изглеждал като Дон Кихот. Хлебарките порастваха неизмеримо в моите очи… Ето гигантите, ето приказните чудовища… Без да ги избия, аз си легнах убеден, че съм разоръжил черната неприятелска войска. Но едва заспах, множество бодвания ме събудиха.
— Започваме отново!
Станах и започнах нова битка, която продължи, докато първият слънчев лъч се промъкна в моята кабина.
Един глас се провикна:
— Господин Емилио, ставайте…
