театрално:
— Ти си болен от донкихотство.
Тогава тази дума ми беше съвсем непозната. Не знаех дори за съществуването на безсмъртния герой на всяка благородна лудост. По-късно се убедих, че учителят ми отчасти има право.
Едно зрънце от болестта на Дон Кихот кълни в душата на всички ония, които обичат приключенията и са готови да се бият срещу вятърните мелници и омразните чудовища на действителността.
Но нима трябва тази болест непременно да се лекува?
Не знам.
И днес, след като няколко пъти вече кръстосах света без никаква материална облага, подбуден от порива винаги да открия по нещо ново и да помогна на някого, и днес още мисля, че малко донкихотство не вреди на човеколюбието.
По това време, без да съм чул нещо за безсмъртния рицар, намерих… намерих една Дулцинея2, която трябваше, не по своя вина, да възбуди в мен най-силната омраза в живота ми — толкова силна, че и сега понякога се разтърсвам от нея.
Как непредвидено се изнизват отделните ни преживелици!
Ако на дванадесет години не бях се влюбил в една привлекателна англичанка, може би нямаше да описвам живота на най-върлия противник на Англия — Сандокан, нито историята на малоазийските пирати.
Но полека. Забелязва се един любопитен стремеж, •когато пишем спомени за собствения си живот. Бихме искали да разрушим времето и реда на събитията, за да погледнем живота си като на длан.
Може би тоя, който се запретва да пише спомените си, изглежда вече пътник за другия свят.
В оня миг на тежко изпитание, когато човек съзре смъртта, изведнъж в мисълта му проблясва целият минал живот. За миг се повтарят ясно като сега всички епизоди от това, което е било.
Защо? Аз често съм търсил причината на това необикновено явление, което изпитвах толкова пъти. Питах даже професори по психология, но никой отговор не можа да ме задоволи.
Може би природата ни връща за миг в миналото, за да ни разсее опасността.
Ела, малка английска Дулцинея, ела! Ела да зърна отново божествения ти профил! Ела да зърна светлите ти очи, които поразиха с блясъка си неспокойната ми и жадна за приключения детска душа. Ела отново при мене, както в оня далечен ден на булевард „Порта Борсари“ във Верона, когато те видях за първи път. Тогава разбрах всичката сила и мъка на любовта, която завладява душата на едно дете и го ожесточава до кръв. Бяхме с брат ми на булеварда, близо до бащиния ми магазин. Тя мина край мене и ме погледна.
И днес още не мога да се освободя от божествената омая на тоя поглед. Стори ми се, че внезапно наоколо ми затрептя един тайнствен светъл кръг. Тръпки полазиха по цялото ми тяло и изведнъж изпитах необикновена смесица от радост и болка — непреодолима потребност да викам и плача… Тоя ден усетих страхотен подтик да извърша нещо велико.
Уви, сполучих само да обърна вниманието на добрия ми учител, който ме отпрати вкъщи, намирайки малко необикновено моето донкихотство: бях пукнал главата на един нещастник, който се кикотеше, докато го питах дали познава това момиче.
Видях я и друг път и като я търсех, непременно реших да си я пленя по геройски. Поне това можеха да направят пиратските ми инстинкти. Но колкото пъти я видях пред мен — плененият бях аз.
Бях запленен, неподвижен. Не можех да направя и най-малката стъпка, и най-невинното предложение. Страшният мечтател за най-геройски приключения стоеше като парализиран.
Един ден надвих тази парализа и промънках: „Госпожице…“
Тя ме погледна и се усмихна. Но една страшна възпитателка ме стрелна веднага с дивите си очи, в които за миг само прочетох цялата английска намусеност и суровост. Страшната жена заповяда на момичето да бърза и то скоро изчезна зад ъгъла на една улица.
От този ден не можах вече да видя хубавото дете, което така силно смути моето сърце. Да, Англия ми я отне, за да ме накара да пролея първите си горчиви сълзи.
Англия ми отне Дулцинея, за да намери в мен непримирим противник. Тази омраза, родена в нещастна любов, пламти в мене много години и аз бих пожертвувал всичко, за да подготвя един нов континентален блок срещу англичаните. Тази глупава мисъл владееше ума ми и през периодите на треската, когато се мисли за най-безумни неща.
Глава III
МОРЕ! МОРЕ!
Любовта към хубавата англичанка, колкото и преждевременна, бе измежду най-силните ми чувства през живота.
Напразно загубих две години да се разсея с учението, което бях напълно изоставил. Това бяха две години на мъчение и безполезна жертва на цялата ми буйна природа, тъй като от уроците не извлякох никаква полза. С всичка сила се мъчех да задуша в себе си подтиците, които ме тласкаха към подвижен живот. Това правех само за да премахна подозрението, което майка ми имаше, че скоро ще я напусна.
Борбата със самия мене беше неуспешна.
Морето оказваше върху дяволската ми фантазия все по-голямо и по-голямо обаяние. По книгите си драскотех параходи от разни видове и големини, корабокрушения, морски бури и сражения, огромни броненосци, снабдени с топове и натъпкани с моряци.
Малките суми, които спестявах, отиваха за покупка на миниатюрни кораби, които сглобявах и разглобявах безспир, изучавайки частите и имената им с голяма леснина.
Баща ми искаше да ме направи търговец и понякога помежду ни произлизаха доста груби спорове. Най- после аз решително заявих:
— Никога няма да стана търговец.
И това е най-чистата истина, която съм казвал през живота си.
Не правех търговия нито с продуктите, които ми попадаха под ръка през време на пътуванията ми, нито с моите книги, от които спечелих твърде горчиви залъци.
Въображението ми се разпалваше все повече и повече и за да го оставя да се прояви свободно, започнах да пиша един роман. Беше историята на един нов Робинзон…
Книгата на Дефо е наистина типична авантюристична книга. Пък и в дъното на всяка детска душа се таи един малък Робинзон. Стремежът на всяко момче е да бъде като човека, който, изхвърлен от бурята на пуст остров, успява да си набави всичко, каквото му потрябва, без ничия помощ.
Моята книга хареса много на другарите ми, които впрочем не биха посмели да я намерят глупава от страх пред моите енергични протести. Но скоро се убедих, че съм забъркал една фантастична и безредна каша.
Тогава започнах с усърдие да изучавам фехтовката и скоро напреднах. Това занимание ме успокои за малко. Морето ме завладяваше. В пламналата ми фантазия ми се струваше, че скитам по морета и океани. Ставах прочут капитан и срещах моята англичанка, която се влюбваше в мен до безумие.
Романът се повтаряше във фантазията ми ясно и отчетливо.
И в един от най-страхотните пристани на странната ми лудост имах твърдостта, макар да съжалявам сега, да разплача майка си — бедната светица.
— Мамо — обърнах се изведнъж към нея, докато тя зашиваше една моя училищна куртка, — мамо, искам да се запиша в Морското училище.
Тя ме погледна, без да разбере.
— В Морското училище?
— Да, там… Аз искам да стана моряк и да пътувам по света.
