Последните дни на Картаген

Емилио СалгариПоследните дни на Картаген

ПРЕДГОВОР

Уважаеми читатели,

В многотомното белетристично творчество на Емилио Салгари, един от най-четените световни писатели, историческите сюжети са слабо застъпени — само с два-три романа. Но затова пък те са измежду най- доброто, сътворено от големия италиански писател. Сред тях особено привлича вниманието романът, който ви предлагаме — „Последните дни на Картаген“.

Първото, авторското заглавие на романа е „Картаген в пламъци“, публикуван за пръв път през 1908 г. Познат е и със заглавието „Падането на Картаген“. На български език той излиза като подлистник в периодично издание преди 70 години, а като отделна книга в превод от немски е издаден през 1946 г.

Кое най-много привлича в романа „Последните дни на Картаген“?

Според нас това е основната, пресъздадена с художествени средства, тема: борбата на Рим срещу Картаген, борба между двете най-могъщи сили в Средиземноморието през периода III–II век преди новата ера.

Разбира се, историческите теми са и могат да бъдат различно трактувани. Но никой не ще оспори всепризнатата истина, че сблъсъкът на двете средиземноморски държави, изразил се в трите пунически войни /264-241, 218–201, 149–146 г. преди новата ера/ и завършил с окончателната победа на Рим, преобръща из основи античния свят. Това е било борба между равностойни съперници за пазари и територий, за контрол над морските пътища и ръководенето на страните в Средиземноморието, от Суец и Босфора до Гибралтар, пък и навътре в трите континента: Европа, Азия, Африка.

В онази епоха Картаген наистина е бил силна, могъща държава. Той не само се е стремял, но в значителна степен наистина е диктувал търговията, политиката, международния ред и пр. в средиземноморските и в другите страни. Тази роля на Картаген, твърде опасна за съществуването и бъдещето на Рим, била разбрана още тогава от видния римски държавник, законодател и историк Катон /Марк Порции Катон Старши, 234–149 г. преди новата ера/. Същият не се побоял да влезе в конфликт дори с Римския сенат с постоянството и убедеността си, че Рим без отлагане трябва да премахне Картаген. Думите му „Картаген трябва да бъде разрушен“ /Karthago delenda est/, „Картаген трябва да падне“, с които ежедневно, в продължение на години започвал знаменитите си речи в Сената, не са измислица, а са записани в аналите на Римската история. Те са останали като синоним на упорството, на убедеността в правотата на едно дело и на стремежа то да бъде реализирано докрай.

Самият Картаген /на финикийски Quarthagast — Нов град, на латински Karthago/ в продължение на повече от седем века /от IX до II век преди новата ера/ е бил робовладелски град-държава в Северна Африка, един от най-големите в онези времена. Бил разположен на самия бряг на Средиземно море като голямо пристанище и търговско средище. Останки от него и сега могат да се видят в района на днешния град Тунис, столицата на държавата Тунис. Удобното географско положение, предприемчивостта на неговите създатели — финикийците, и на техните потомци допринесли много за издигането и могъществото му в античността. И действително, Картаген владеел цялото средиземноморско крайбрежие на Северна Африка, както и островите Сицилия, Сардиния, Корейка, по-голямата част от Испания и др. Отначало той бил царство, после република, управлявана от различни съвети: на 10-те, на 30-те, на старейшините /от 100 до 300 човека/ и накрая — от Съвета на сто и четиримата. Тези съвети, своеобразни народни събрания, държали в ръцете си законодателната и изпълнителната власт на републиката. Картаген създал огромна флота — търговска и военна; развил бележита култура, наука и архитектура. Тук са се родили такива прославени дейци и пълководци от древността като Хамилкар Барка, Хасдру-бал, Анибал и други, от чиито имена е треперел дори самият Рим.

Романът на Емилио Салгари „Последните дни на Картаген“ пренася въображението на читателите към периода на третата римско-картагенска пуническа война /149–146 г. преди новата ера/, в резултат на която градът и републиката, държавата Картаген, били напълно унищожени, а създадената от нея цивилизация — безследно, завинаги изчезнала. Такава била и задачата на римляните спрямо Картаген. Надъхвани с омраза, особено по времето на Катон и пуническите войни, за тях разрушаването на столицата на враговете и избиването на жителите и — може би половин милион души — било като изпълнение на хилядолетен завет.

Като романист Емилио Салгари се е опитал и, трябва да кажем, в значителна степен е успял да стори това — да пресъздаде атмосферата на живота, борбата, напрежението, величието и същевременно неизбежното загиване на Картаген през третата, последна, пуническа война. Войните се наричали пунически по латинското название на финикийците, известни тогава като пуни, поени, пунийци.

Героите на романа, разбира се, са измислени лица, но исторически правдоподобни, още повече че представят действителното тогавашно общество на Картаген и неговите съсловия преди загиването му: моряци, търговци, жреци, наемни войници, роби, ръководители на града, млади жени и мъже. Сблъскват се люде с различни съдби, от разни народности и възрасти. Страниците на романа са изпълнени с много драматизъм, с любов и омраза, с кръв, с жажда за пари и власт. Но и с преданост към отечеството Картаген и с мъка от гибелта му.

Книгата е низ от приключения, свързани в общо главно действие и герои, обединени в едно „голямо приключение“, както между впрочем е наричал романите си самият Емилио Салгари.

Нужно е да отбележим, че макар романът да е с исторически сюжет, историята в него е само фон за увлекателния разказ на автора. Това личи и от художествената измислица. Главният герой например — Хирам, военачалник и моряк, представен като мъж в разцвета на възрастта и любовта, 30–40-годишен мъж, не може да е бил сподвижник на картагенския пълководец Анибал, както го представя Салгари, нито да е участвувал в битката на Анибал при Трезименското езеро, защото Анибал е живял от 246 до 183 г. преди новата ера, битката при езерото е била в 217 г., по времето на втората пуническа война. А Картаген пада през третата пуническа война, когато, по думите на Салгари, е действувал и героят му Хирам.

Но това не може да отмени, засенчи или омаловажи наистина правдиво пресъздадената атмосфера на борбите и падението на Картаген. По-важно е друго: както и в останалите си романи, верен на своя темперамент и стил, така и в „Последните дни на Картаген“ Емилио Салгари показва своето майсторство и умение на първокласен романист. Той завладява читателя още с първите страници на книгата и го държи в очакване и напрежение до последната точка.

Увлекателен, динамичен, рядко интересен, романът „Последните дни на Картаген“ ще бъде една от книгите гордост за всяка библиотека.

Издателя

ПРОЛОГ

Беше приказна южна нощ. Целият Картаген бе облян от светлина. Странно — в този град, наследник на древна финикийска култура, който тъй дълго и упорито оспорваше римското господство над античния свят, бушуваше див пожар: навсякъде гасяха огньове, тълпяха се хора, чуваха се протяжни викове и сякаш земята потреперваше.

Най-оживена бе улица Хамон, която делеше града на две почти равни части. Под могъщите вековни палми, по каменните плочи на моста, се лееше буен поток от хиляди и хиляди човешки тела. Този поток се стичаше към храма, издигнат в чест на сегашния лют и кръвожаден бог на Изтока — Ваал-Молох.

Боготворението на Ваал се бе родило в стари-прастари времена в страната, в която слънцето не сгряваше, а изгаряше; в която лъчите му не съживяваха, а убиваха; в която човек се учеше не да обича живота, а да се страхува от него. И Ваал-Молох бе станал бог на всепалещия огън, олицетворение на враждебните към човека огнени стихии. Тогава, тъй отдавна, в обичаите на Вааловите поклонници се бе появил и този — да омилостивят страшния бог с човешки жертви. Изобразявали Ваал като безобразно същество с човешка фигура. Статуята се изработвала от желязо или бронз, а вътре в тялото зеела огромна пещ. Като напълнели последната с разжарени въглища, поклонниците нажежавали страшната фигура и убивали върху кривите уродливи ръце на лютото божество понякога и собствените си деца. Често