Но Фулвия, потрепервайки от приглушени ридания, не отговори нищо. Тя отвори несъзнателно вратата, бавно се изкачи по стълбата за третия етаж и влезе в запустялата от дълго време стая.
На другия ден още призори от къщата, с която вече се запознахме, излезе жена, забулена с тъмен тежък воал. Тя премина с твърда крачка няколко улици и се спря пред вратата на висок мрачен дом, построен във вид на кула. Постоя няколко минути нерешително пред него и след това бързо дръпна висящия встрани бронзов кръг. Прозвуча рязък метален звук и минута по-късно зад отворената врата се показа учуденото лице на Фегор.
— Фулвия — ти? — извика той, отстъпвайки почти с ужас назад.
— Да, аз — отвърна етруската, мъчейки се да изглежда спокойна.
— Но аз не мога да повярвам на очите си — продължи шпионинът, като хвана Фулвия за ръка и я въведе вътре. — Дори си мисля, че с мен сега говори не онази Фулвия, която вечно ме отбягваше, а нейният призрак, онзи хубав блян, който пламенната ми любов извиква понякога пред очите.
— Значи ти все още ме обичаш? — насмешливо попита Фулвия.
— Повече от всякога, повече от живота, повече от всичките съкровища на света!
— Добре тогава — все още усмихната, каза Фулвия. — Дошла съм при теб именно за това: да узная колко силна е любовта ти.
— Искай каквото и да е и то ще бъде твое — с жар отвърна Фегор.
— Искам да ми разкажеш за една малка тайна.
— Каква тайна?
— Къде е Офит?
— Тука, в Картаген. Но защо питаш?
— При баща си? — продължи Фулвия вместо отговор.
— Това не знам. Известно ми е само, че годеникът й Теоур я пази най-строго и ден, и нощ. Освен това знам, че Хирам бил наскоро убит в морски бой.
— За последното са те излъгали — спокойно възрази Фулвия. — Хирам е жив и е също тук, в Картаген.
— А! — изкрещя Фегор със стиснати юмруци. — Този човек като че е похйтил безсмъртието на боговете. Но вече ще трябва да си уредим окончателно старите сметки.
— Няма да направиш това — твърдо го прекъсна младата етруска.
— Защо? Какво може да ми попречи? — злобно попита шпионинът.
— И не само че няма да го направиш — продължи Фулвия, без да обръща внимание на забележките на събеседника си, — но и ще помогнеш на Хирам да намери и освободи Офит.
— Какво? Какво каза? — изкрещя Фегор.
— Добре чу, няма защо да повтарям. А и мисля, че с това може би ще заслужиш любовта ми.
Фегор прехапа устни.
— Но аз не мога да предам Герман, който ми плаща — след кратка пауза неуверено каза той.
— Хирам ще ти заплати двойно — живо възрази девойката — и освен това ще имаш на разположение няколко десетки храбри помощници, чрез които да можеш да отстраниш всички пречки, които биха се изпречили.
— А когато Офит бъде вече при Хирам? Тогава… — гласът й внезапно секна и от гърдите й се изтръгна сухо ридание.
— Защо е това? Ти плачеш? — попита Фегор.
— Не — отговори твърдо Фулвия, успяла благодарение на силната си воля да сподави вълнението. — Тогава… Тогава аз ще бъда твоя…
Фегор целият потрепера. — Добре — каза той. — Съгласен съм. Ако Хирам ми заплати така щедро, както обещаваш ти, ще му дам Офит. Върху лицето на Фулвия се изписа отвращение.
Първата дума, която се носеше като кървав фантом над Картаген и достигна до ушите й, беше: — Война!
Предишната нощ бяха станали събития, които паднаха върху Републиката като гръм от ясно небе: картагенската войска бе разбита от нумидийците; петдесет хиляди избрани войници, гордостта на Картаген, бяха унищожени от стария и коварен цар на Нумидия. И като финал на това нещастие в същия ден, в който гинеха изпитаните храбреци на стария град, Рим му обяви война.
Когато Фулвия се върна вкъщи, тя намери всички събрани да разговарят оживено. До тях вече бе стигнало известието за поражението на Картаген и старите войници страстно обсъждаха бъдещето на Републиката. При появата на девойката те млъкнаха и устремиха в нея изпитателен поглед.
— Видях го — каза етруската, приближавайки се към Хирам, който, щом я видя, силно пребледня.
— Кого? Фегор? А Офит? Къде е тя?
— Тя е жива!
— Жива? Тя е жива! — радостно извика Хирам. По бледите му страни изби червенина и очите му се насълзиха. — Моята Офит е жива! — повтаряше той усмихнато. — О! Фулвия, ти ми връщаш живота. А къде е тя?
— Фегор ми каза само, че е в Картаген, но къде точно — не знам.
— И ти имаше мъжеството да идеш при този човек? — неволно попита Хирам. — Ами ако беше извършил някакво насилие?
Фулвия вдигна рамене.
— Щеше да има една робиня по-малко — каза тя полуусмихната.
— Защо мислиш така? — с укор възрази Хирам. — Нима тук не се чувствуваш като сред свои? А сега седни и ми разправи всичко.
Девойката уморено се отпусна на пейката до Хирам и повтори това, което вече знаем.
— Продажна твар! — промълви Хирам, като чу на каква цена Фегор се бе съгласил да помогне.
— Но толкоз по-добре за теб — възрази Фулвия. — Да, той е продажен. Да, той служи на тези, които му плащат повече, или, по-право, предава онези, които са му платили по-малко. И ако ти му платиш, добре, ще бъде с теб.
— О! — извика Хирам. — Само да спаси Офит, ще му дам половината си състояние.
— А аз от своя страна — каза Сидон, който присъствуваше на разговора — се заклевам в най-скоро време да му дам един хубав удар с меча.
— За всичко това трябва да бързате — намеси се Тала. — Римляните не спят. Никак няма да се учудя, ако след няколко часа видя бързоходните им кораби в пристанището на Картаген. А Републиката съвсем не е защитена.
— Богове! — извика Хирам развълнувано. — Нима съдбата иска точно сега да напусна отечеството си. Само при мисълта за това кръвта ми кипва.
— А какво мислиш да правиш? — насмешливо го попита Тала. — Или мислиш да идеш в Съвета на сто и четиримата и да им се предложиш? На същите тези търговци, които те прокудиха от родината ти? И за какво? Само за това, че ти заедно с великия Анибал се сражава срещу римляните за свободата, славата и величието на Картаген?
— Да, но сега на карта е сложено съществуването на моята родина — възрази с развълнуван глас Хирам.
— Твоята родина? Аз не бих пожертвувал нито капка заради нея. Нима тя не беше неблагодарна и страхлива в последните години? Нима Картаген не предаде на римляните своя герой, своя най-добър син и своята гордост — Анибал? Нима той, подчинявайки се на римляните, не се отрече от него, оставил го безпомощен лице в лице срещу враговете? Нали най-сетне благодарение на това приятелство Анибал, за да не се предаде жив и да стане роб, не се уби сам? Умря, както живя: геройски. Не! Проклятие виси вече над Картаген.
