Хирам мълчаливо слушаше речта на Тала. По лицето му пробягваха сенки, в очите му гореше мрачен огън, а гърдите му тежко и нервно се повдигаха.
— Кога мислиш, че ще бъда напълно здрав, Тала? — попита той след кратко мълчание.
Тала повдигна рамене.
— След десет-дванайсет дни, и то ако всичко върви добре, както досега отговори Тала.
— Дълго, мъчително дълго! — промърмори Хирам. — А не знаеш ли дали войната е формално обявена? — високо попита той.
— Не знам със сигурност. Но и така да е, това съвсем не променя, положението. Не забравяй стария и кръвожаден леопард Месинис! Знаеш как страстно ненавижда Картаген. И още повече сега, когато той е унищожил последните му сили, не вярвам, че ще стои със скръстени ръце. Ще видиш, че преди да са се показали на хоризонта мачтите на римските кораби, този звяр ще бъде тук. И тогава — нещастие за Картаген!
— Да, вярно. Прав си. Но това са все причини да отида на помощ на отечеството си.
— Където ще те посрещнат с разтворени обятия, докато имат нужда от теб, а после ще те пратят пак там, откъдето пристигна преди няколко дни.
Кратко почукване прекъсна разговора. На прага, иронично усмихнат, стоеше Фегор.
Всички останаха като приковани.
— Ти? Тук? — попита уплашено Фулвия.
— Как научи, че сме в тази къща? Фегор се усмихна и каза с притворени очи:
— О! Това беше така трудно, така ужасно мъчно. Трябваше да се трудя да те следя, когато ти излезе от дома, да не те изгубвам от очи и най-после да науча къщата, в която се скри. Всъщност последното не представляваше за мен трудност, понеже не за пръв път влизам в нея.
— Но да не бъде за последен — пресече го Хирам и кимна с глава: веднага няколко войници се изправиха с голи мечове до вратата. По този начин пътят за отстъпление на шпионина бе пресечен.
Фегор забеляза, че последните чакат само знак да се нахвърлят върху него, но това изобщо не го обезкуражи.
— Хм! — започна той със спокоен и насмешлив тон. — Дойдох при вас с най-приятелски намерения, а вие да ме посрещате така. Изглежда, всичко решавате предварително.
— Да, когато въпросът се отнася до хора с приятелски намерения като твоите! — презрително му отвърна Сидон.
— А нима ти ги знаеш? — без да се обръща, попита Фегор. — Пък и какво може да пречи на нашата дружба?
— Наистина! — каза сериозно Хирам. — Дружбата на един професионален предател е доста ценна…
— О, богове! — извика Фегор, като вдигна нагоре ръце, — всеки прави това, което може, нали? Някои като теб са родени моряци и им е съдено да изчезнат в някое блато. Други от самата съдба са обречени да бъдат войници и да си разбият медната глава в някой щит, а аз съм бил роден шпионин. Дали е по-добро, или по-лошо — това знаят боговете, ако изобщо знаят нещо. И после — защо това презрение към моята професия? Кълна се, че тя с нищо не е по-лоша от вашата: дори е много по-опасна. Аз съм винаги открит за неприятелите си, докато вие имате време за почивка и спокойствие.
— Стига си бъбрил! — пресече Хирам апологията му за шпионството. — Кажи защо си дошъл?
— Много си груб. Веднага се вижда, че умееш да въртиш само меча. Ида, за да предам, разбира се, някого. Без предателство бих паднал в собствените си очи. Но сега предаденият няма да бъде Хирам, а Герман. И този, който ще заплати, няма да бъде Герман, а Хирам. Надявам се, че последният ще бъде по- щедър от първия.
— Уф! Не мога повече да го търпя! — промърмори Хирам, а после попита високо: — Ще ти бъде ли достатъчен един талант?
— Един талант — извика Фегор. — Кълна се в боговете, не мислех, че си бил такъв изгоден клиент. Ако го знаех по-рано, щях да бъда на служба при теб. Досега за един талант трябваше да работя четири-пет години.
— Значи ще ни помогнеш да намерим и вземем Офит?
— Да! Но при условие че ще ми помогнат всичките ти хора. Теоур се страхува от нападение и е взел всички предпазни мерки.
— Добре замислено — отвърна Хирам. — Ако този път по изключение казваш истината, то всичките ми другари са на твое разположение. Кога мислиш да започнеш?
— За всяка работа най-доброто е, както казва пословицата, да смажем скорпиона, докато лази — отговори Фегор. — Но за нашето дело бързината само би ни навредила. Няма да почнем нито днес, нито утре. Докато тук цари известен ред, каквото и да извършим, би било глупаво. Но ти сигурно си чул вече за злочестината, която иде върху Картаген?
Хирам кимна утвърдително с глава.
— Е, това е! Богове, каква суматоха ще бъде в града съвсем скоро! — продължи с някакво злорадство Фегор. — И тогава колко глупости ще направят хората, които сега се мислят за умни. Сигурен съм, че не само гордият Герман или нежно влюбеният Теоур; но и премъдрият Съвет на сто и четиримата ще стои безпомощен като дете! Тогава именно ще започнем да работим.
— А готвят ли се в града за отбрана? — попита Хирам.
— Да се готвят за отбрана? — иронично каза Фегор. — Няма защо. Картаген е напълно спокоен. Нощес се върнаха посланиците от Рим. Бяха отишли там, за да се оплачат от постоянните нападения на Месинис. Но в Рим им се присмели, казали, че за всичко е виновна самата Република, и дали срещу покровителството си най-унизителни условия. Картаген, разчитайки на милостта на Сената, ги е приел.
— Без съпротива? Без борба? — подскочи Хирам със стиснати юмруци.
— А кой би се съпротивлявал? — спокойно попита Фегор. — Или си забравил, че вече нямаме армия?
— Но имаме флота, която може да оспорва победата на римляните!
— Нашата флота е обезоръжена!
— Как обезоръжена? Какво говориш?
— Да. Съветът обеща, че ще предаде на Рим всичкото оръжие, което се намира у нас. Утре повече от двеста хиляди ризници, мечове, лъкове, катапулти ще бъдат натоварени на нашите кораби и откарани в Рим. А след това ще има война. В това няма никакво съмнение. Но Картаген няма да е вече победител.
Хирам с дива ярост стискаше дръжката на меча си. След кратко мълчание Фегор се извърна към вратата и каза:
— Имам много работа, довиждане. А ти, Хирам, бъди доволен от получените сведения. Гълъбчето ти е живо, тук е, не го грози никаква опасност. После ще решим какво да правим.
Всички бяха като попарени.
Спомниха си годините, когато тяхното отечество се славеше; когато могъщата флота бе господарка на сърдитото Средиземно море, на стълбовете на Херкулес и на водите, миещи тайнствените брегове на мрачния и далечен Запад. Спомниха си и за походите, завършвали всякога с победа, като се мъчеха да си обяснят как тъй Картаген е дошъл до унижението робски да се подчинява на исканията на Рим, под чиито стени до неотдавна стоеше страшната армия на Анибал.
XIV. „KARTHAGO DFLENDA EST“
След уморителната и нещастна втора пуническа война Картаген, доверявайки се на сключения с Рим договор, започна пак своя стар живот. Отново неговите кораби браздяха водите на океаните; отново градът пое колосалната си търговия по четирите краища на света и съкровищата почнаха по стар навик да се трупат в него. Но тези богатства бяха достояние на малцина: на ония, които държаха цялата власт и презираха правата на масите.
„Отците на отечеството“ не се грижеха страната да стане пак могъща и страшна, не се стараеха да организират флота и армия от свои хора. Цялата охрана на града бе предадена изцяло в ръцете на наемна войска. Картаген се крепеше вече само на наемници и минала слава!
