като го посъветвах да пие по малко. Той обаче го изпразни на един дъх — толкова силна жажда го бе измъчвала в пустинята.
Поради тази неблагоразумна постъпка той падна изведнъж като подкосен. Повиках моите хора и го пренесохме в палатката ми, където положих за него най-нежни грижи, докато се съвземе.
Положението му обаче беше такова, че не можехме да се надяваме да го спасим.
Обзет бе от силна треска и пристъпи на бълнуване, през време на които ми говореше за планини, пустини, негърски племена, пещери, пълни с диаманти, и за някакъв тайнствен документ, който се намирал у него.
Когато се поуспокои и притихна, заспах, тъй като и аз не бях още напълно оздравял.
На другия ден го видях да седи на кожата, която му служеше за постелка, протегнал ръце към голямата пустиня и още по-разстроен от преди.
Като ме съзря, усмихна се тъжно. После посочи с пръст пламтящите пясъци и ми каза:
— Там са богатствата, но едва ли някой ще отиде да ги прибере.
После направи знак да се приближа до него и продължи:
— Аз умирам, приятелю.
— Не мислете така — казах аз. — Ще ви лекувам и ще видите, че скоро ще възвърнете силите си.
— Не, няма да оздравея. Твърде много страдах в пустинята и чувствувам, че малко ми остава да живея.
Не възразих, понеже и аз бях сигурен, че няма да го бъде за дълго.
Португалецът помълча малко, загледан в пустиня та, после ме попита:
— Какво помислихте за мен, когато ви казах, че ще се върна най-богатия човек в света?
— Че отивате да получите някакво несметно наследство — отговорих аз. — Но оставете на мира богатствата и гледайте да си починете.
— О! Цяла вечност ще си почивам — каза той с горчива усмивка. — Слушайте, приятелю, вие винаги сте бил така добър към мене; два пъти вече ме приютявате под вашата палатка; сега аз искам да ви поверя една тайна, която може някой ден да ви направи безкрайно богат.
— Каква тайна?
— Чувал ли сте да говорят за пещерите на Сулиманските планини?
— Да — отговорих, гледайки учудено умиращия. — Чувал съм да разказват една необикновена легенда.
— Не е легенда. Истина е. Тези пещери съществуват. В тях се намират баснословни богатства, скрити там от незапомнени времена.
Разкопча ризата си и измъкна някакво парче плат, което на пръв поглед изглеждаше като лист тютюн — толкова беше потъмняло. На него имаше някакви думи и знаци, писани с керемиденочервено мастило.
— Какво е това? — попитах зачудено.
— Скъпоценен документ. Можете ли да четете какво е писано на него?
— Но това са неразбираеми думи.
— Португалски са.
— Не зная този език.
— Няма значение. Ще накарате някой да ви преведе това, което е написано на документа.
Един от моите предшественици, който носеше моето име, Жозе да Силвестра, знатен португалец, беше принуден по политически причини да напусне страната и да се засели на нос Добра Надежда. Това е било, забележете добре, преди триста години. Не зная по какъв начин той е станал притежател на някакъв твърде стар папирус и след дълги години търпеливо изучаване успял да го разчете. Този папирус се отнасял до съкровищата, скрити в пещерите, които се намират в полите на Сулиманските планини — същите планини, които вие виждате ей там долу, на края на пустинята, точно срещу палатката ви.
Моят предшественик, уверен, че ще може да стигне целта и да вземе съкровищата, тръгнал, този път придружен само от няколко слуги. Обаче смъртта го грабнала тъкмо тогава, когато стигнал до пещерите. Само няколко слуги се върнали и предали на семейството му поверения им документ.
След толкова години аз открих отново този документ и реших да потегля, за да завладея тези съкровища. Но както виждате, не бях по-щастлив от предшественика си.
Вземете този документ и си послужете с него. Няма да ми потрябва вече за нищо. Смъртта се приближава към мен с бързи стъпки.
Като каза това, той падна в леглото си и започна да бълнува. Състоянието му бързо се влоши и след два часа животът му угасна.
Погребахме го в земята и затрупахме гроба с едри камъни, за да не го изровят и разкъсат чакалите и хиените. Няколко дни след това напуснах Ситандския краал, отнасяйки със себе си скъпоценния документ.
— Пазите ли го още? — попита ме господин Фалконе, който бе слушал с внимание цялата история.
— Да.
— Във вас ли е? — попита живо поручикът.
— Почакайте един момент — казах аз. — На връщане от Дюрбан накарах един стар португалец, който се готвеше да се качи на парахода и да замине за Европа, да ми го преведе. Не исках новината да се разнесе из страната и някой друг да се възползува и ми отнеме съкровищата, които лежат в пещерите на Сулиманските планини.
Оригиналът на документа е вкъщи, затворен в касетка. В мен обаче имам препис.
— Пречи ли ви нещо да ни го покажете? — ме понита генуезецът.
— Не, господине, ето го!
Извадих от потфейла си копието на документа, оставен ми от нещастния португалец, и го показах на двамата приятели, като им обърнах внимание върху написаното.
— Четете — каза ми господин Фалконе.
И аз зачетох:
Аз, Жозе да Силвестра, умиращ от глад в малката пещера, където няма нищо друго освен сняг, на север от върха, който се издига между двете големи планини, наречени Себа, съставям този документ в 1590 г. Пиша върху парче от моята дреха, тъй като не разполагам с никакъв пергамент, и си служа с подострена кост вместо перо и с кръв вместо мастило.
Ако моите слуги намерят този документ, нека го занесат на приятеля ми… (тук името беше нечетливо).
Нека приятелят ми направи този документ достояние на краля, който да изпрати войници да завладеят пещерите на съкровищата. Ако експедицията успее да премине пустинята и да победи войнственото племе кукуана, което е дяволски хитро, кралят ще стане най-богатият от всички европейски владетели.
Удостоверявам, че видях със собствените си очи диамантите, натрупани в пещерата, разположена зад тази, която се нарича Бяла смърт и която посочвам на скицата.
Ако злата вещица Гагул, която ме следеше на всяка стъпка, не бе ме предала, аз щях да стана безкрайно богат. Но сега най-голямото щастие за мен би било, ако можех да се измъкна жив от пещерата на съкровищата.
Ония, които биха пожелали да дойдат тук, нека да следват пътя, посочен в този документ. Нека преминат снеговете на планината, която се издига вляво, и така да вървят, докато стигнат големия път, който се разкрива сред долините. Този път, изглежда, е дело на римляните или египтяните. Стигнат ли билото на северния склон, ще намерят пещерите.
Столицата на кукуанския цар се намира на три дни път от планините.
Нека кралят да отмъсти за предателството на Гагул.
Молете се за мене!… Прощавайте!…
Когато прочетох документа, в кабинета настъпи дълбока тишина. Генуезецът и поручик Гуд бяха потънали в дълбоки размишления и сякаш още ме слушаха.
Най-после морският офицер наруши мълчанието:
— Твърде много съм пътувал — каза той. — Слушал съм какви ли не предания и истории, но такава не
