бях чувал.
— Историята на този португалец, умрял преди триста години, е наистина твърде необикновена — добави генуезецът.
— Надявам се, че господин Алан не ни разказва приказки. Има пътници, на които прави удоволствие да говорят измислици.
— Господине — отвърнах аз малко засегнат, като взех обратно документа си. — Не съм навикнал да говоря празни работи. Пък и никой не ви задължава да вярвате това, което чухте и видяхте.
Като казах това, тръгнах да си вървя. Но генуезецът ме задържа, поставяйки, приятелски ръка на рамото ми.
— Ех, господин Кватермен — каза той като се усмихна. — Простете ми, че се показах твърде много искрен. Но признайте, че историята е твърде невероятна. Съмнявам се, че и вие бихте ми повярвали, ако аз ви я бях разказал.
— Имате право — отвърнах аз, успокоен от промяната. — Обаче, ако се съмнявате в достоверността на документа, щом като стигнем в Дюрбан, ще мога да ви покажа оригинала, който ми остави португалецът. Уверявам ви, че това, което ви разказах, е точно така. Освен това има още един, който е знаел нещо за тази история и който вече е потеглил да търси прочутите пещери на съкровищата.
— Кой?
— Брат ви.
— Моят брат?… Сигурен ли сте в това?
— Слушайте — както ви казах, господин Невил водеше със себе си един кафър, метис, на име Джим, твърде интелигентно и смело момче. В деня, когато брат ви се готвеше да тръгне, кафърът дойде да се сбогува с мен и ми каза:
— Бихте ли ми дали, баас2, малко тютюн, преди да предприемем голямото пътуване?
— Но къде отивате? — го попитах. — Слонове ли ще ловите?
— Не, баас. Отиваме да търсим нещо по-добро.
— Някаква златна мина?
— Още по-добро — отговори той.
Аз бих искал да узная какво ще търси господин Невил, но не исках да бъда нахален и си замълчах.
— Баас — подхвана метисът след известно колебание.
Аз се престорих, че не го чувам, и давах вид, че гледам към воловете си.
— Баас — повтори метисът.
— Какво има? — го попитах.
— Ние отиваме да търсим диаманти.
— Диаманти! — възкликнах аз. — Но, момчето ми, вие отивате там, където няма да ги намерите, Диамантените полета се намират тъкмо в противната посока на тази, която се готвите да вземете.
— Ние не отиваме в полетата, баас. Не сте ли чували никога за Сулиманските планини?
— Чавал съм.
— Чували ли сте за пещерите, които се намират там?
— Да, чувал съм тази легенда.
— Не е легенда, господарю. Аз познавах една жена, дошла от ония страни с едно дете. Тя ми разказа, че там, в планините, се намират пещери, пълни с диаманти.
Аз бях разбрал даже твърде добре целта на пътуването им и понеже се боях, че ще ми отнемат съкровищницата, която рано или късно исках да открия, опитах се да го изплаша, като му казах, че няма да излезе жив от пустинята и няма да намери нито един диамант.
— Може би няма да се върнем вече — ми отвърна той. — Но моят господар е уверен в съществуването на тези богатства и не ще обърне гръб на никаква опасност. И без друго ще умрем. Малко по-рано или по- късно, няма голямо значение. Ще видим какво ще намерим в тези страни.
— По-скоро лешоядите ще намерят месата ви.
— Може и да сте прав, но ние все пак ще отидем.
Един час по-късно господин Невил потегли, след като продаде на един холандец воловете и колите си. Преди да навлязат в пустинята, Джим дойде още един път при мене.
— Сбогом, баас — ми каза той. — Не можех да си отида, без да ви се обадя за последен път. Кой знае дали няма да оставим костите си в пустинята.
— Значи не ме излъга, Джим?
— Не. Отиваме към Сулиманските планини. Господарят ми иска да търси богатство и ще отидем в ония страни да открием диамантите.
— Е добре — казах аз. — Почакай малко! Щом като вече сте решили да се отправите за страната на диамантите, ще ти дам една бележка, която може да ти бъде много полезна. Но няма да я поверяваш на господаря си, преди да стигнете Иниати, т.е. преди да бъдете на сто и петдесет километра оттук.
Върнах се в палатката и написах на едно парче хартия следните думи:
„Ако навлезете между снеговете на Сулиман, не забравяйте да се изкачвате все надясно от планината Себа и да вървите, докато намерите един голям път, който ще ви отведе в страната на диамантите.“
— Вземи — казах на метиса, като му подадох бележката. — Ти ще препоръчаш на господаря си да следва точно наставленията ми, но помни, че не трябва да го осведомяваш, преди да стигнете в Иниати. Ако ти му съобщиш по-рано, той би се върнал да ме разпитва. А аз не искам да кажа нищо повече. Тайната е моя и ще я пазя.
— Ето, господин Фалконе, какво зная за брат ви — заключих аз, като гледах генуезеца. — Както виждате, и господин Невил е чувал да говорят за пещерите на диамантите.
— Смятате ли, че е мъртъв? — попита ме той.
— Не зная, господине. Може да е умрял от жажда и лишения сред пустинята, а може и да е жив и да се е спрял в страната на кукуаните.
— Аз дойдох в Африка, за да го търся, и няма да се върна в Европа, преди да го намеря или преди да се убедя, че е умрял.
— Това е ваша работа, господине — отвърнах аз. — Ще направите това, което смятате за най- подходящо.
— Господин Кватермен, познавате ли тези места? — попита Гуд.
— Отчасти. Обаче не познавам Сулиманските планини. Гледах ги само отдалече да се разстилат отвъд пустинята, когато се намирах в селцето Ситанда.
— Много ли са далече?
— Най-малко двеста километра от селото.
— Не е кой знае колко — каза генуезецът.
— Но това са двеста километра през пустинята, двеста километра през пламтящи пясъци, без капка вода наоколо. Доколкото зная, след португалеца Силвестра никой още не е успял да ги премине.
— Ще се опитаме, господин Алан — каза решително господин Фалконе.
— Вие!… — възкликнах изумен.
— Казах ви, че съм решен да стигна при брат си. Господин Кватермен, би ли ви уплашил този път, ако ви предложа да дойдете с нас?
Аз не отговорих, а се задоволих само да погледна италианеца и морския офицер. Винаги съм бил благоразумен и нямах никакво намерение, най-малко в този момент, да се заемам с подобно пътешествие, което можеше да ми струва живота.
Когато смъртта ни потърси, няма къде да идем. Но да идем ние да я търсим без никаква полза, ми се струваше просто безумие.
— Хайде, господин Кватермен — ми каза господин Фалконе. — Какво ще отговорите?
— Благодаря ви, господине. Но вече съм твърде стар, за да се заема с такава опасна експедиция. Освен това имам син, за когото едва ли някой ще помисли, ако аз умра. Той ще бъде принуден в такъв случай да прекрати любимите си научни занимания, тъй като до ден-днешен не можах да спестя нещо и да му оставя някакво наследство.
Двамата приятели размениха отчаяни погледи.
