ще произнесе своята присъда.
— Зная вече присъдата — иронично отвърна графът.
— Ще упражня своето влияние. Убеден съм, че ще се задоволят само с това — да ви изгонят от испанските провинции в Средна Америка.
— Вие забравяте, че съм напуснал Европа, за да открия сестра си!
— Знаете ли къде е тя сега?
— Да, в Гвайяквил.
— Знаете ли, че я смятам за свое собствено дете и че тя ме обича като свой роден баща?
— Но тя не знае, че баща й е граф Вентимилия и че има брат в Европа.
— Вярно е — отвърна маркизът. — Трябва да оставим момичето само да избира между нас двамата.
— Дайте ми честната си дума на благородник.
— Давам я.
— Това е достатъчно! — извика графът.
Той хвърли пистолетите и шпагата си. Мендоса и фламандецът последваха примера му.
Маркизът се обърна към войниците:
— Дайте на тези господа три коня! — каза той. Гвайяквил нямаше повече от десет хиляди жители, но се славеше като един от най-богатите градове в Средна Америка. Градът бе защитаван от три форта. Във всеки от фортовете му имаше гарнизон от по петстотин войници.
Когато групата спря пред великолепен дворец, маркизът скочи от седлото и покани графа да го последва.
— Къде ме отвеждате? — попита графът.
— Трябва да видите сестра си — отвърна маркизът. — По всяка вероятност тя е в градината.
Наблизо се чуха акордите на китара.
— Това е Неала — рече маркизът.
— Сестра ми така ли се казва? — развълнувано попита графът.
— Да, графе.
Маркизът тръгна към малък павилион в дъното на градината. Пред павилиона седеше шестнадесет- седемнадесетгодишно момиче. Свиреше на китара. Бе извънредно красиво създание с бронзова кожа, дълги гарвановочерни коси и огромни тъмни очи. Когато момичето забеляза маркиза, се изправи и се усмихна.
— Ти сигурно не си ме очаквала толкова скоро, дъще моя — рече маркизът.
— Не — Неала изгледа изпитателно сина на Червения корсар.
— Този господин твърди, че е твой брат и… Графът прекъсна думите на маркиза:
— Не казвайте, че твърдя, господин маркиз, защото много добре знаете, че моят баща се е оженил за дъщерята на княза на Дариен и че това момиче е моя сестра.
— Дъще моя — рече маркизът, — граф Вентимилия иска да те откъсне от мен и да те вземе при себе си в Европа…
— Да — продължи корсарят, ние имаме един и същи баща, Червеният корсар — графът на Вентимилия, Рокабруна и Валпента. Какво казва твоето сърце, Неала? Аз напуснах Европа, за да те намеря. — Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш при маркиз Монтелимар, който всъщност те е осиновил?
Неала замълча за момент. След това пристъпи към корсаря и обви ръце около шията му:
— Моето сърце вече каза. Аз съм твоя сестра. Ти си брат ми.
Глава четиринадесета
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ГВАЙЯКВИЛ
Докато маркизът отвеждаше графа, баска и фламандеца в Гвайяквил, Барейо побягна към Панама, преследван от половин дузина испанци. Тъй като яздеше отличен жребец, той успя да спечели около половин километър преднина.
Както яздеше, изведнъж изруга яростно. Беше открил около четириметрова пукнатина, която се простираше от единия до другия край на хълма.
Веднага щом достигна ръба на пукнатината, той опъна поводите и извика: — Скачай, храбрецо!
Конят изцвили и направи огромен скок. Препятствието беше преминато. Гасконецът погали храброто животно, скочи от седлото и хвана пушката и двата си пистолета.
Шестимата конници се появиха на хълма със саби в ръце. Барейо беше прикрит зад една скала. Когато първият конник достигна пукнатината и са приготви за скок, гасконецът дръпна спусъка. Кон и ездач изчезнаха в пропастта.
Барейо скочи, хвърли още димящата пушка и вдигна пистолетите си за прицел. Вторият конник също изчезна заедно с коня си в пространството, което се бе изпречило отпреде му. Останалите четирима обърнаха конете си и избягаха. Барейо почака, докато те изчезнаха от погледа му и се качи отново на коня.
Тъкмо слънцето се спускаше зад хоризонта, когато той стигна в Панама. В пивницата на красивата кастилианка тази вечер имаше много гости. Барейо направи знак на пивничарката и седна в ъгъла, който беше още свободен. След малко жената дойде и му донесе две бутилки.
— Защо сте още тук? — попита учудено тя. — Какво е станало с приятелите ви?
— Те са в плен! — отвърна Барейо, докато отваряше едната от бутилките. — Яздих седем мили като бесен, умирам от жажда — прибави той.
— Пленени! — извика кастилианката с тъжни нотки в гласа. — И графът ли?
— И графът — отвърна гасконецът. — Но не всичко е загубено, казвам аз. Имам нужда от лодка, ако ще да ми струва и пет дублона.
— Между гостите ми има рибари — съобщи домакинята.
— Тогава вижте дали може да купите някоя. Трябва да бъде с платно. Става въпрос за спасението на графа, Панкита.
— Почакайте, докато се върна — рече тя.
Той вече привършваше второто шише, когато тя се появи отново.
— Купих една лодка.
— Къде е?
— На пристанището.
— Колко струва?
— Да не говорим за това — усмихнато отвърна Панкита.
— Вие сте забележителна жена — гасконецът поглади брадата си. — Ако се върна жив, ще се оженя за вас — при положение, че ме искате, разбира се.
— Защо не? — отвърна красивата вдовица.
— Сбогом, моя красавице! Бързам, но нека Бог ме накаже, ако не се върна… Къде е рибарят, който ми е продал лодката си?
— Вървете след мен — рече тя. Млад рибар чакаше на вратата.
— Това е господинът, който купи лодката — каза Панкита.
Рибарят изгледа изпитателно гасконеца:
— Да тръгваме, господине. Лодката е готова. Гасконецът размени бърз поглед с Панкита и последва рибаря.
— Ето лодката, господине — рече мъжът, когато стигнаха пристанището.
Гасконецът му даде още един пиастър, скочи в лодката, опъна платното и пое съда към изхода на пристанището. Цяла нощ се бори с вълните и на изгревслънце благополучно влезе в малкия залив на остров Тарога, където се намираше флотилията на корсарите.
Гасконецът веднага беше отведен в палатката. Гроние и Равено се съвещаваха какво да предприемат.
— Откъде идвате? — извика Равено веднага щом гасконецът влезе в палатката.
— От морето — отвърна Барейо. — За съжаление, нося ви лоши новини.
— От граф Вентимилия ли? — попита Гроние.
— Той е пленен от маркиз Монтелимар.
