галоп равнината и навлязоха сред няколко гористи хълмчета, над които се виеха стълбове дим. Чуваха се женски викове, детски писъци и кучешки лай, които показваха близостта на индианския лагер. Вождът, следван от група воини, чиито коне бяха окичени с езици и бизонски опашки, прекоси една долинка с многобройни поточета. В далечината по възвишенията се виждаха конниците, които се грижеха за общата сигурност. След това вождът се обърна към Бени, показа му една падинка, която като че ли се губеше между две огромни скални маси, и каза: — Лагерът.
XVII
НЕОЧАКВАНАТА ОПАСНОСТ
Лагерът на Плоските глави, или Тилат Хеандо, както още се наричат тези индианци, бе разположен в края на една мрачна долина, която огромните колумбийски борове правеха още по-дива и зловеща. Състоеше се от стотина вигвами с конусовидна форма, построени от колове и бизонски кожи и обитавани от семейства, наброяващи общо шестстотин-седемстотин души. Когато вождът се появи, придружен от бледоликите и от воините, които носеха първите трофеи от големия лов, в лагера се разнесоха неописуеми радостни викове. Мъжете жените децата, дори и кучетата се спуснаха към конниците оспорвайки си опашките и езиците, които веднага бяха сложени на огромните огньове запалени около лагера. Вождът слезе от коня и поведе гостите си към своята палатка — най-хубавата и най-широката, и ги накара да седнат пред един голям огън, върху който вече се печаха прерийни наденички и парчета бизонско месо. Старците на племето — седем или осем индианци, които поради възрастта си и получените през многобройните битки с Черните крака рани не взеха участие в преследването, вече се бяха събрали и внимателно наблюдаваха приготвянето на месото, което издаваше апетитен аромат. Вождът накара да раздадат на бледоликите метални чинии, закупени от ловците на компаниите или от форт Вермилон. Поднесоха им изпускащи пара късове месо в такова количество, че десет души не можеха да го изядат. Бени и другарите му, с изострен от миризмата апетит, окуражени от примера на вожда и на старите индианци, смело нападнаха вкусните наденички от добре накълцани филе и езици, натъпкани в бизонски черва, преди това обърнати, за да може мазнината по тях да остане от вътрешната страна.
Изгорен гръб нареди отново да напълнят чиниите с планина от месо, печени езици, царевични питки и да донесат бутилки с лошо, но много ценено от индианците уиски. След като свършиха с храненето и лулата на мира обиколи всички, за да заздрави приятелството между бледоликите и червенокожите, преялият вожд се изтегна блажено на тревата, за да си почине от обилното хранене. Той покани и гостите да го последват, за да се подготвят за следващото ядене.
— Нека го оставим да почива, както му е угодно — каза Бени. — Не сме дошли тук да преживяме бизонско месо и да се тъпчем като животни.
— Щом се събуди, пак ли ще започне да яде? — попита Армандо.
— Докато има прясно месо, тези индианци ще продължават да го поглъщат с животинска ненаситност, дори с риск да се пукнат.
— Няма ли да си оставят запаси?…
— Една част ще изсушат, за да го направят на пемикан, но дотогава тези купища месо ще намалеят доста.
— Толкова ли са непредвидливи?
— Не се грижат за утрешния ден, приятелю. Напротив, през голямата част от годината гладуват, защото много често дивечът е малко или изобщо липсва.
В този миг се чу глухо барабанене, придружено от монотонно и тъжно припяване от един вигвам в края на лагера, чиито бизонски кожи бяха несръчно изрисувани в червено и черна.
— Какво става там? — попита Бек. — Да не би да танцуват?
— Не — каза Бени. — Не виждате ли жреца на племето, който се е отправил натам?
— Жрец! — възкликна Армандо. — Бих казал мечка!
— Наистина прилича — отговори каубоят, смеейки се. Един индианец, покрит с Огромна кожа от сива мечка, чиято муцуна покриваше главата и голяма част от лицето му, украсена с жаби, змии, опашки от прерийни вълци, еноти и бизони, бързаше към вигвама, следван от група викащи жени и няколко мъже, които яростно удряха по барабаните.
— Там има умиращ — каза Бени. — Вероятно някой е на-ранен от бизон.
— Жрецът ще може ли да го излекува? — попита Армандо.
— Уверявам ви, че след няколко минути нещастникът ще бъде мъртъв.
— Защо? — попита Фалконе.
— Защото тези магьосници имат такъв метод на лечение, че могат да пратят на оня свят дори и здрав като бик човек.
— Може би ги бият?…
— По-лошо, Армандо. Цялото умение на тези самозвани лекари се състои в това да натикат в устата на умиращия едно бяло камъче. След това грубо натискат костите и гърдите на нещастника, като му казват, че това камъче е лошият дух, който иска да го умори.
— По-далеч от такива доктори!… — каза Бек.
— А ако след изваждането на камъчето болният умре? — попита механикът.
— Толкова по-зле за него. Жрецът никога не се признава за виновен, затова бърза да каже, че някой зъл дух тайно се е вселил у болния.
— Какви измамници!… — възмути се Армандо.
— Друг начин да прогонят злото е да накарат някого да се качи върху вигвама и да вика с цяло гърло, като едновременно бие силно по барабана Плоските глави най-чистосърдечно вярват, че този шум плаши злия дух и го принуждава да бяга.
— А вярват ли в по-добър живот след смъртта? — поинтересува се Фалконе.
— Да — отговори Бени. — Добрите и смелите, които не са загубили скалповете си, отиват в плодородните поля на Големия дух, населени от бизони и всякакъв дивеч; лошите пък са осъдени за известно време да обитават снежни пустини и да страдат от глад и студ. След като изтърпят това наказание за опре делен брой години, известно време се превръщат в животни и най-после им се дава право да си починат в полята на добрия Маниту.
— Значи вярват в прераждането на душите?
— Така изглежда, господине. Знам, че Плоските глави почитат бобрите.
— Но каква е причината?
— Вярват, че тези животинчета се индианци, осъдени да бъдат бобри не знам за какви прегрешения, извършени преди векове.
— И скалпираните ли не отиват в големите прерии? — понита Армандо.
— Не — отговори Бени. — Големият дух отблъсква с презрение всеки воин, който му се представи без коса и ако не му поднесе скалпа на неприятеля, който го е скалпирал.
След обилния обяд те си почиваха и разговаряха, а индианците заситили глада си, бяха образували големи кръгове и разгорещено споряха, пушеха отличен тютюн с лули и изпразваха една след друга бутилките огнена вода. Жените с помощта на децата продължаваха да пекат огромни парчета бизонско за всички и по повод големия улов не правеха никаква икономия. Четиримата видяха, че вождът и старците продължаваха блажено да похъркват и отидоха да посетят различните групички. Навсякъде ги посрещаха чистосърдечно и с почтително гостоприемство. Знаеха, че ги покровителствува тотемът на племето и от страх да не обидят тези чувствителни хора приемаха да изпият чашите с огнена вода, която изгаряше дори и гърлото на стария прериен скитник. Към три часа, когато Изгорен гръб и старците се събудиха, сякаш че по команда групичките се разтуриха и всички заедно се отправиха към обширно оградено място, в центъра на което бе забит кол с човешки бой. Най-добрите воини на племето, окичени с пера от див пуяк, бизонски опашки, сребърни и медни гривни, дрехи от кожа на лопатар, боядисана в жълто, и мокасини, украсени с ресни и бродерии, вече се бяха събрали там с оръжието си в ръка: ножове, томахавки, стрели и пушки от всякакъв вид и калибър. Осем барабанисти започнаха да думкат някакъв марш — тъжен и много бавен отначало, който по-късно щеше да стане главозамайващ.
— Това ли е танцът на кучето? — обърна се Армандо към Бени.
— Да — отговори той. — Това е един много важен обред, защото танцуващите се заклеват да си
