за двубоя между воина на Червения облак и белия мъж, се бяха втурнали вкупом към прерията, за да не изпуснат кръвопролитното зрелище. Като ги видяха всички нададоха приглушени възгласи, без обаче да показват симпатия нито към единия, нито към другия, въпреки че борбата трябваше да се решава между червенокож и бледолик. За битката бе избрана една хубава тревиста равнина без издатини, с площ около четвърт квадратна миля, заобиколена с високи горички от борове и брези. Плоските глави застанаха от едната страна като се струпаха в края на гората. Ескортът се разположи наоколо, за да предотврати бягството на някой от противниците и да не допусне намесата на племето или приятелите. Вождът се обърна към Шарената опашка и Бени и каза:
— Полето е ваше!
Каубоят отиде да стисне ръцете на другарите си, каза им да запазят пълен неутралитет по време на битката, за да не си навлекат гнева на цялото племе внимателно огледа ремъците на седлото и юздите след това пришпори енергично мустанга и се отдалечи.
— Страх ме е за него — каза Фалконе на Бек. — Знам, че е смел, но този индианец е способен на всичко.
— Не се страхувайте за Бени — възрази мексиканецът с усмивка — Не за пръв път предизвиква индиански воини, доказали своите качества, и ги побеждава. От своя страна Шарената опашка поне за момента ще се бие почтено, уверявам ви, защото Плоските глави няма да му позволят да прибегне до клопка.
— А ако Бени бъде убит?…
— По-късно ще отмъстим за него, но не се страхувайте. Бени държи на косата си и ще я защитава храбро.
Каубоят препусна на юг, а Шарената опашка се отправи на север, като яздеше със заучена гордост белия мустанг. Първият изглеждаше спокоен и решителен. Индианецът също, въпреки че червенокожите бяха лоши стрелци, и може би не разчиташе много на пушката си, а повече на томахавката — това прочуто оръжие, което хората от неговата раса могат да хвърлят безпогрешно на разстояние тридесет и дори четиридесет крачки. Като стигнаха края на гората, двамата се обърнаха бързо кръгом и хванаха пушките си. Вгледаха се един в друг, за да определят разстоянието помежду си, после пришпориха бързо конете. Разделяха ги деветстотин-хиляда метра, но те можеха да бъдат преодолени бързо с пъргавите коне.
Приглушените възгласи на племето бяха заменени от дълбока тишина: всички следяха двамата бойци, които препускаха, приведени над гърбовете на конете, стиснали оръжието си. Армандо,и чичо му дори не дишаха, Бек спокойно пушеше цигарата си. На триста крачки Бени изведнъж смени посоката и насочи мустанга си през прерията Ловецът искаше да бъде сигурен в попадението си. Страхуваше се, че ако стреля фронтално, може да улучи главата на белия кон, зад който се криеше индианецът, и възнамеряваше да стреля отстрани. Щом го видя да минава от дясната страна, Шарената опашка вдигна пушката и я изпразни от разстояние двеста и петдесет метра. Победоносният вик на каубоя му извести, че не бе улучил целта.
— А!… А!… — извика Бек, като хвърли цигарата — Знаех си, че индианецът няма да улучи.
Бени, отървал се като по чудо, веднага се изправи на седлото и се прицели в индианеца, който в този момент премина отстрани в луд галоп. Пушката му замръзна за миг, после куршумът излетя.
— Мълнии! — възкликна побледнял Бек. — Не улучи!… Наистина В този върховен момент безпогрешният ловец не уцели противника си. Онзи, като видя, че е на прицел, с една изключителна маневра присъща на хората от неговата раса, се отпусна от другата страна на коня, вкопчен в гривата само с една ръка. Така избягна куршума в момента, когато той прелетя над седлото.
— Не улучи! — извикаха на свой ред Армандо и чичо му, които не вярваха на очите си.
— Да — отговори Бек. — Това трябваше да се очаква от хитрец като Шарената опашка.
— Струва ми се, че Бени не е разтревожен.
— Имат още куршуми, Армандо — каза мексиканецът. — Ако Шарената опашка е жив, малко му остава.
— Стига да не повтори играта.
— Бени ще внимава.
След първите си неуспешни изстрели двамата конници продължиха за няколко минути своя бяг, но скоро се върнаха със заредени пушки. Този път Бени не се хвърли срещу противника си с предишната разпаленост. От време на време възпираше коня и явно търсеше удобен момент за един майсторски изстрел. И Шарената опашка бе по-предпазлив. Хитрият дивак така добре се бе сгушил зад врата и главата на коня, че не излагаше нито сантиметър от тялото си и се стремеше винаги да е срещу противника, за да не бъде ударен отстрани. Като видя, че Бени отново тръгва срещу него, той увисна отстрани, хванал се само с една ръка за гривата, и с един крак в стремето, за да се прикрие. После бързо седна на седлото и вдигна пушката. Победата трябваше да бъде негова, но не бе разчел пъргавината на каубоя.
Бени възпря коня си с рязко дръпване на поводите, накара го да се наведе почти до земята, с яростно пришпорване го вдигна и го принуди да се изправи на задните си крака.
Тази смела маневра го спаси. В момента, когато мустангът, полудял от ударите на шпорите, се вдигна нагоре, индианецът стреля. Горкото животно, ударено в гърдите, изцвили от болка и падна.
Всички помислиха, че и каубоят е ранен от същия куршум, но останаха излъгани. Преди още конят да се сгромоляса, Бени с чудесно превъртане скочи на земята. Да възстанови равновесието си, да се прицели и да стреля, бе въпрос на един миг. Точно в този момент Шарената опашка, галопирайки яростно, мина пред него на разстояние само сто и двадесет крачки. Изстрелът бе последван от вик, на който отговори ехото на лудото — ура, изкрещяно от Бек. Уцелен в челото, индианецът падна върху коня си, като продължи да стиска шията на животното. Кръвта му пръскаше по тревата. Остана така, докато мустангът направи десет- дванадесет крачки. С отчаян жест разпери ръце, падна тежко на земята и остана там неподвижен.
Вождът, Бек и двамата златотърсачи се спуснаха през прерията към Бени, който изглеждаше повече загрижен за смъртта на коня си, отколкото за неприятеля си.
— Ти си храбрец — му каза Изгорен гръб.
— Благодаря — отговори Бени.
— Скалпът му ти принадлежи.
— Не знам какво да правя с него.
— Може да послужи на другаря ти, който е оставил своя в ръцете на Големите кореми. Големият дух с удоволствие ще го приеме във великите небесни полета.
— Нашият Голям дух не желае скалпове.
— Тогава ще бъде мой.
Вождът извади ножа си, бавно се приближи до Шарената опашка, направи около черепа му една дълбока резка, която да пререже кожата, хвана дългата коса и силно я дръпна към себе си. Вдигна отвратителния кървящ трофей, погледна го няколко мига с удоволствие и си отиде, мърморейки си:
— Ще послужи за украса на мокасините, които бродира дъщеря ми!…
XIX
КАНАДСКИ ЕЛЕНИ
На следващия ден Бени и другарите му напуснаха племето на Плоските глави, отървали се от упорития отмъстителен индианец. Бяха нетърпеливи да стигнат до голямата верига на Скалистите планини. Доволен от прекрасния скалп на Шарената опашка, а така също и за да покаже възхищението си от храбростта на каубоя, Изгорен гръб им даде много храна и преди всичко изсушено месо и пемикан. На победителя подари белия мустанг, останал невредим след сражението — едно прекрасно и смело животно, което достойно можеше да замени убития кон. Като напуснаха долината, четиримата конници, следвани от двата коня, натоварени с провизиите и инструментите, завиха на изток, прекосиха голямата равнина, затворена между Черната река и изворите на Мирната река. Преходът бе направен за четири дни и мина без лоши срещи. На петия ден достигнаха до първите разклонения на Скалистите планини, чиито високи върхове, покрити още със сняг, се простираха докъдето стига поглед на север и на юг. Тази огромна верига, най-голямата в Северна Америка, се съединява с Кордилерите, а започва от Аляска. В началото е доста ниска и вместо планинска верига по-скоро представлява серия от непрекъснати хълмове, които колкото повече слизат на юг, толкова по-бързо придобиват гигантски измерения.
