Уморени от четиридневното препускане, нашите приятели не искаха да изтощят до краен предел конете, на които разчитаха, за да стигнат по-бързо. Доста път ги делеше от англо-американската граница. Решиха да отдъхнат някой и друг ден и да се снабдят с малко прясно месо. Направиха си лагер в покрайнината на едно хубаво ждрело, което навлизаше между възвишенията на голямата верига. Местността беше богата на вода и горички, пълни с дивеч. След като се нахраниха Бени и неговият неразделен приятел, младият Армандо, взеха боеприпаси и напуснаха лагера. Те повериха охраната на Фалконе и на мексиканеца и поеха по височината решени да не се връщат с празни ръце. Видяха един поток, вероятно приток на Черната река и решиха да се изкачат по десния му бряг с надеждата да ударят някой голям лебед или някой белоглав орел, ако не намерят друг дивеч. Бреговете на реката бяха гористи, но растенията не бяха толкова гъсти и преходът не бе труден. Около час двамата ловци вървяха мълчаливо и предпазливо заобикаляха дърветата, за да не изплашат дивеча. Изведнъж от края на долината се чу продължителен вой.
— Вълците! — възкликна Армандо. — Животни, които не ни вършат работа така ли е Бени?
— Да, но ще ни предоставят месото на дивеча, който преследват — отговори каубоят, след като се ослуша.
— Според вас преследват някакво животно?
— Иначе посред бял ден нямаше да вият така. Не чувате ли как воят им ту се отдалечава, ту се приближава?
— Наистина Дали не преследват някой бизон?
— О! Бизони тук?! Те не напускат големите прерии.
— Тогава сигурно лопатар или планински овен?
— Мисля, че става дума за нещо друго — каза Бени, който от минути внимателно наблюдаваше няколко върби.
— Някое по-голямо животно?
— Канадски елен.
— Какъв е той?
— Много по-голям от обикновените.
— И по какво съдите?
— По клоните на тези върби, останали без пъпки скоро, защото сокът все още сълзи.
— С тези пъпки ли се хранят?
— Да Армандо… Ех!… Воят приближава към нас. Може би канадският елен се движи насам, за да се спаси чрез плуване.
— Добри плувци ли са?
— Могат да преминат и най-широките реки, без да се удавят.
— А вълците не ги ли следват във водата?…
— Хм!… Ще си помислят малко, преди да вземат такава баня. Тох!… Не чувате ли, воят все повече приближава?
— Дали вълците са много?
— Глутница.
— Значи не са страшни. Надявам се. Да влезем сред тези диви лешници и да видим дали наистина е някой канадски елен или лопатар, който яде дърветата.
— Ето още едно животно, което не познавам.
— По на север ще срещнем цели стада. Чувате ли? Вълците вият още по-силно, а това означава, че настигат плячката си.
Двамата се скриха сред лешниците около огромен бряст и зачакаха появата на преследваното от вълците животно с пръст на спусъка.
Воят на вълците приближаваше. Очевидно горкото животно, елен или лопатар, вместо да се движи в права линия, променяше посоката, за да спечели малко преднина или търсеше позната пътека, която да го изведе на брега на реката — единственото място, където можеше да избяга от зъбите на упоритите преследвачи. Не бяха минали и петнадесет минути, когато Бени чу бясно препускане сред гората придружено от силно шумолене на листака.
— Ето го!… — извика той и се изправи бързо.
Беше едно прекрасно животно с елегантни и изящни форми много високо, с кафяво-червеникава гъста козина. Главата му бе украсена с разклонени рога в сивкави оттенъци и кадифен отблясък. Те изглеждаха направени по-скоро от някаква ципеста материя, а не от кости. С изключителна пъргавина и грация еленът изскочи от един гъсталак и се насочи към тревистата равнина. Горкият, сякаш в този последен скок бе изразходвал и последните си сили, защото веднага се спря с наведена глава и протегнати рога. Бе потънал в пот и кървава пяна, очите му бяха разширени от страх и дишаше тежко. Краката му трепереха като че ли всеки момент ще се подгънат.
Веднага след него се появи огромен сив вълк с настръхнала козина и отворена уста, от която се подаваха остри и дълги зъби. Не се стъписа от заплашителната поза на нещастния елен, а се хвърли с голям скок върху него и го захапа за врата с победен вой.
— Ах!… Подлец!… — изкрещя Бени и се надигна побеснял.
От храстите проехтя изстрел и вълкът, ударен в главата се претърколи на земята сякаш поразен от гръм. За съжаление тази помощ дойде много късно. Животното бе паднало на земята и издаваше жален рев, а от разкъсаното му гърло бликаше кръв. Останалите вълци също се приближаваха. Не се уплашиха от смъртта на другаря си и от страхотния изстрел, а яростно се нахвърлиха върху елена, като се вкопчиха в него от всички страни и го покриха с телата си.
Армандо и Бени изскочиха от храстите. С точни изстрели убиха още два звяра и смело се спуснаха към гладната глутница, като удряха наляво и надясно с прикладите на пушките Вълците най-после усетиха присъствието на хората, които трошаха глави и ребра. Те се отдалечиха бързо, като се зъбеха и ръмжаха. Най-едрият от тях не искаше да остави плячката без съпротива и се хвърли към каубоя, като се опита да достигне гърлото му, но получи такъв удар, че отхвръкна на десет крачки с пречупен гръб
— А!… Отвратителни лакомии!… — изкрещя Бени. — Осмелявате се да ми се зъбите?… Ще си го получите!…
Последваха един след друг пет револверни изстрела, които повалиха още две животни. Това накара другите бързо да се отдалечат с подвити между краката опашки.
— Горкото животно! — каза Армандо, който се бе навел над елена. — Веднага са го одрали. Тези лакомници имат стоманени зъби! Защо канадският елен не се е защитил с рогата си?
— Защото рискува повече да навреди на себе си, отколкото на враговете си.
— Бих казал, че са от сиво кадифе набраздено от червеникави вени.
— Това са ципести рога, през които преминават кръвоносни съдове, и много често, вместо да го защитават, са истинска беда за горкия елен. Ако го удариш с голяма тояга, има опасност да му причиниш такива рани, че да умре.
— Значи му служат само за украса?
— Не, Армандо. През есента ципите падат и вътрешността става толкова здрава, че може да съперничи на костите. Но през януари и февруари рогата падат и тогава животното остава беззащитно пред вълците и другите зверове. През есента обаче използува рогата си и се защитава много храбро. По това време мъжкарите влизат в истински битки помежду си.
— Хубаво ли е месото им?
— Хм!… Малко е жилаво, но е много хранително. Най-вкусната част е езикът и затова ще се задоволим с него за момента Другото ще оставим на вълците.
— Те очакват трупа, Бени. Не виждате ли, че ни следят.
— Ах, да!… Е, ние пък ще ги накараме да си заслужат това месо.
— Как?…
— Сега ще видите — отговори със смях каубоят.
Той хвана своя ловджийски нож и с майсторски удар разпори корема на горкия елен. Отворът бе толкова голям, че вътрешностите се изсипаха веднага.
— Идете да ги измиете — каза на Армандо.
— Искате да ги ядете?…
