— Именно затова трябва да направим нещо.
— Кажете какво.
— Сигурен ли сте, че мечката е отвън?
— Подозирам.
— Нека я принудим да се помръдне.
— По какъв начин?
— Мисля, че знам как.
— Хайде казвайте или да умра от нетърпение тиранино?
— Начинът е съвсем прост.
— Продължавайте.
— Ще си сваля дрехата, ще я окача на цевта на пушката и ще я покажа навън. Ако мечката още ни дебне, без да се двоуми, ще се хвърли върху нея, а през това време вие ще изпратите един куршум в черепа й.
Канадецът погледна младежа с изненада.
— По дяволите! — възкликна той. — Блестяща идея, която никога нямаше да ми хрумне, уверявам ви. Момко, хитър сте и ще постигнете много. Аз, старият прериен ловец, ви го казвам.
— Тогава да не губим време!
Армандо бързо свали горната си дреха и я окачи на пушката. В това време канадецът сложи пред себе си ножа и револвера коленичи и се приготви да стреля в страшната мечка.
— Готов ли сте Бени? — попита Армандо.
— С пръст върху спусъка.
Младежът пропълзя към отвора, като държеше пушката в дясната си ръка, показа я навън и развя дрехата си наляво и надясно. Канадецът очакваше да види как мечката ще захапе парчето плат с дългите си нокти и зъби, но за негово голямо учудване животното не помръдна…
— О!… Хитра е!… — промърмори той. — Дали не си е отишла? Ако беше наблизо, нямаше да закъснее да се хвърли.
— Какво значи това?
— Младежо, дръпнете пушката и се облечете, преди да ви хване някоя простуда — посъветва го канадецът. — Хайде, бързо да се махаме от тази гнусна дупка.
— А мечката?
— Трябва дяволът да я е отвел. Армандо прибра пушката, облече се и стана.
Двамата ловци останаха неподвижни в колебание няколко мига, но после Бени решително тръгна напред с пръст върху спусъка. Със скок излезе навън и бързо се огледа наоколо.
— Нищо — каза той и въздъхна облекчена.
Армандо го последва веднага, готов в случай на опасност да му помогне.
— А мечката?
— Изчезнала е — отговори Бени.
— Навярно отдавна си е отишла.
— Кой може да каже?
— Можеше да ни спести тревогите!
— А, признавате, че не беше приятно? — попита Бени през смях.
— Сега да.
— Аз също, Армандо. Може да си смел и пак понякога да те побиват тръпки от страх.
— Къде ли ще е отишло това проклето животно? — попита младежът, като оглеждаше с безпокойство близките гъсталаци.
— Може би да утоли жаждата си.
— Какво ще правим, Бени?
— И ме питате? Ще си плюем на петите момче.
— Не търся нещо по-добра.
— Да си вървим тогава.
Двамата ловци огледаха отново храстите и се спуснаха тичешком към долината. Луната току-що бе изгряла и показваше кръглото си лице над един остър връх. Ярките й лъчи почти отвесно падаха в мрачното и диво ждрело, а върху неравната повърхност се отразяваха белезникави петна. Потоците течащи по склоновете блестяха като ленти стопено сребро. Наоколо цареше дълбока тишина, нарушавана само от непрекъснатия шум на водопада, който бучеше в дъното. Като се криеха под мрачните сенки на боровете, брезите и огромните брястове, Бени и Армандо ускориха крачки, нетърпеливи да напуснат това ужасно място и да пристигнат в лагера. От време на време се спираха, за да си поемат дъх и да се ослушат, защото се страхуваха да не ги преследва мечката. Бяха почти на триста крачки от водопада, когато до ушите им достигна вик.
— По дяволите! — извика Бени и спря.
— Вик? — попита Армандо.
— И то човешки — каза канадецът.
— Не се ли лъжете?
— Не, Армандо.
— Да не би да е Бек, тръгнал да ни се притече на помощ?
— Не, твърде добре познавам гласа му.
— Да чуем, Бени.
Напрегнаха слух с надеждата да чуят друг вик, но наоколо цареше тишина Единствено грохотът на водопада ставаше все по-силен.
— Странно — каза Бени, след като помълча малка — Кой ли извика така?
— Мълчете! — възкликна Армандо.
Остър вик на уплаха, последван от два изстрела, отново се чу в края на долината.
— Напред! — изкрещя Бени. — Някой е нападнат!
Двамата ловци се затичаха и изкачиха стръмния склон. Теренът бе неравен, осеян с дупки, коренища и храсти, но двамата смели мъже бързо напредваха и ловко прескачаха препятствията. Изведнъж на върха на една скала видяха очертанията на гигантски силует. Огромна мечка се мъчеше да се изкатери по склона. Изправена на задните си лапи, изглеждаше по-дълга от два метра и половина. Явно бе раздразнена. Сивкавата й козина бе настръхнала, очите й искряха като два горящи въглена, а от гърлото й излизаше глухо ръмжене.
— Гризли!… — възкликна Бени и спря.
Мечката, която имаше извънредно остър слух, чу човешкия глас и веднага се обърна. Тя видя двамата ловци и със страшен скок се хвърли от скалата. Изправи се на задните си лапи и със скорост, невероятна за тежкото й тяло, се спусна насреща им. Това животно всяваше страх. Предните му лапи се движеха в празното пространство, виждаха се ужасните нокти, а устата, широка като на тигър, бе покрита с кървава пяна.
— Внимание Армандо! — изкрещя Бени. — Стреляйте след мен!
Бени бързо посочи пушката, прицели се за част от секундата и изстреля един куршум. Мечката го посрещна с открити гърди. Веднага отстъпи назад като скърцаше със зъби и ревеше от болка и яд, но не падна, а продължи да тича, за да се хвърли върху дръзкия ловец Армандо стреля на свой ред като се целеше в главата. И втората рана не беше достатъчна за този гигант. Двамата ловци нямаха време да заредят отново, а мечката бе само на пет крачки.
— Бягайте! — извика Бени.
Те побягнаха през глава надолу по склона и търсеха подходящо място да се скрият, за да напълнят отново пушките. Мечката, освирепяла от болка, се спусна след тях, като оставяше кървави следи, а със страховития си рев огласяваше долината. След петнадесет крачки канадецът се обърна и се прицели.
— Ето ти!… — извика той.
След този гърмеж последва още един — четвърти. Този път мечката падна и размаха лапи. С револвер в ръка, Вени приближи до нея. Мислеше че е смъртно ранена.
Изведнъж гризли се изправи светкавично и с едната си лапа сграбчи непредпазливия мъж, като се
