животните от счупване на краката или за да си пробиват път през остатъците от лавини. Цял ден им бе необходим, за да слязат надолу само петстотин или шестстотин метра. Накрая попаднаха в една широка долина, която водеше на северозапад и вероятно излизаше в района на езерата Луис На 24 май, след бърз и труден преход през гъсти борови, брястови и брезови гори, стигнаха бреговете на Луис — която водеше началото си от две доста големи езера и която тук бе буйна, а после се вливаше в Пели, близо до форта Шелкърк. Когато достигнаха до бреговете на южното езеро, провизиите им привършваха, но те се надяваха да намерят много дивеч, защото ловният сезон бе в разгара си.
— Ще намерим бобри, северни елени, лопатари, лосове и пернати в изобилие — каза Бени на Армандо.
— А мечки? — попита младежът.
— И те няма да липсват, уверявам ви.
— Е, тогава да отидем на лов, докато Бек и чичо ми построят палатката и направят закуската.
— Която вероятно ще изядат сами — каза Бени. — Човек, когато отива на лов за дивеч, не се знае кога ще се върне.
— Ще закусим там — отговори Армандо, като сложи няколко сухара в джоба си.
Поръчаха на Фалконе и мексиканеца да внимават, защото се намираха в област, където индианските племена се ползваха с лоша слава. Качиха се на конете си и препуснаха в галоп към езерото. То беше доста дълго, може би тридесет и пет-четиридесет мили, но сигурно не бе по-широко от десет-дванадесет. Бреговете му бяха покрити с относително гъста растителност. След като изминаха около шест километра Бени спря до група огромни борове и ели. Тук сушата бе вдадена навътре и образуваше нещо като заливче покрито с блатна растителност — място, предпочитано от водните птици, най-вече от лебедите. Завързаха конете за една млада бреза и продължиха пеша като се криеха зад храсти от френско грозде и ниски върби.
— Тук сигурно не липсват лебеди — каза Бени и хвърли поглед между тръстиките — Заслужава си да убиеш такава птица, въпреки че месото й е по-лошо, отколкото на водните патици.
— Намират ли храна в тези води? — попита Армандо.
— Всички езера по тези места, а и реките на Аляска са извънредно богати на риба Има бяла пъстърва като някои достигат над тридесет либри. Има и планинска пъстърва — по-дребна, но много вкусна пъстърва с окраските на сьомга също много вкусни костури; огромни шарани и щуки.
В този момент над тръстиките се чу звук, подобен на тромба последван от дълго изсвирване.
— Лебед — каза Бени и вдигна пушката — Не е сам, сигурен съм. Армандо, съберете камъни и ги хвърлете сред тръстиките
Младежът го послуша и метна един голям камък с всичките си сили. Цяло ято птици шумно се издигна нагоре. Първи се показаха безброй рибари и диви патици. След тях, като пляскаха със снежнобелите си криле, гордо се издигнаха седем-осем лебеда. Рибарите и патиците — по-бързи и по-добри в летенето, започнаха да кръжат над езерото, а лебедите — по-тежки и по-малко хитри, свиха към брега с остри крясъци. Бени и Армандо скочиха на крака и вдигнаха пушките си. Когато огромните пернати минаха само на тридесет метра от тях, те стреляха. Първият лебед, водач на редицата, ранен смъртоносно, се преобърна няколко пъти във въздуха като пляскаше лудо с криле, и падна на двадесет крачки от тях.
— Хубав изстрел по мое мнение! — каза Бени, затича се и взе плячката — Тук има поне тридесет либри месо.
— Огромно парче печено, което ще направи добро впечатление на вечеря. — каза Армандо. — Ще стреляме ли още веднъж, Бени?
— Хм!… Лебедите са твърде недоверчиви, за да се изложат втори път на огъня на ловците.
— А сега какво ще убием?
— По дяволите!… Много бързате момко. Едва сме изпразнили пушките си и вече търсите някоя друга птица или животно, за да стреляте. А!… Вие наистина сте късметлия, Армандо.
— Защо?
— Ех!… Това са истински следи! — каза Бени, като се наведе и започна внимателно да оглежда някакви дупки по блатистия терен. — Да не се лъжа: тук е минал един лапач на дърво.
— Какво казвате?
— Един лос.
— Не ви разбирам, Бени.
— Това е вид елен, който прилича на малко магаре — каза канадецът.
— Защо го наричате „лапач на дърво“? — попита Армандо.
— Защото предпочита да се храни с клонки от набръчкан клен и затова ловците наричат това растение дървото на лоса.
— Трудно ли се убиват?
— Понякога, драги, те карат да се изпотиш.
— Може би имат нокти като мечките?
— Не Армандо, но имат толкова остри рога, че могат да пронижат човек.
— Ще се пазим, Бени.
— Елате.
Бени привърза лебеда към клона на едно дърво, за да бъде сигурен, че по-късно ще го намери отново, хвърли на конете сноп листа и трева и тръгна по следите, които водеха в гората. От опит знаеше, че тези елени рядко се отдалечават от бреговете на реките и езерата, защото много обичат цветовете на водните лилии и не смятат за много подходящо да навлизат сред растителния хаос.
— Ще го намерим ли тук? — непрекъснато разпитваше Армандо.
Изоставиха следата, защото Бени не искаше да обикалят много, а и беше сигурен, че ще я открие отново. Вместо да гледа по земята, той оглеждаше дърветата, и по-специално кленовете и групите върби. Бяха изминали вече около километър, когато вниманието на канадеца бе привлечено от кръженето на един белоглав орел.
— Какво ли наблюдава този хищник? — запита той и спря. — Сигурно преследва плячка.
Огледа дърветата, над които бе спряла огромната птица, и се отправи в тази посока. Стремеше се да не вдига шум и да се крие зад храстите и стъблата на дърветата. Армандо го следваше с пръст на спусъка. След малко двамата излязоха на една равна поляна, сред която растяха дрянове. Канадецът вдигна поглед и разбра, че орелът се готви да се спусне върху тези дръвчета.
— Плячката е там — промърмори той. — Армандо, внимавайте!
Той търсеше с поглед животното, но като не забеляза нищо, решително се насочи към средата на полянката. Орелът, видял ловеца бързо се издигна и изграчи ядосано. В това време от храсталака изскочиха две малки животни, които много приличаха на лопатари.
— А!… А!… Ето леговището на лоса.
Бени насочи пушката и гръмна. Едно от елен четата зави рязко, измуча жално и падна, а другото се хвърли сред борове те и брезите, които ограждаха поляната. Когато двамата ловци тръгнаха към плячката от друга група кленове изскочи животно и с наведена глава и насочени рога се отправи към тях, заплашвайки да ги прободе. Това бе един стар лос, голям почти колкото елен, с уши, подобни на магарешките с дълги, увиснали бърни, къс и дебел врат, покрит с гъста чернееща се грива. Без да се уплаши от първия изстрел, животното смело се хвърли напред, готово да отмъсти за малките си.
— Армандо! — изкрещя Бени. — Внимавайте! Младежът, вместо да се скрие зад някое дърво, за да избегне опасността да бъде прободен от чифт много остри рога насочи пушката и се прицели в животното. Канеше се да натисне спусъка, когато почвата под него се свлече и той падна в един трап, дълбок малко повече от метър.
— Бени — изкрещя той в момента, когато пушката изгърмя нахалост.
Лосът беше вече на пет крачки и нападаше с наведена глава. Само миг закъснение и рогата му като две саби щяха да прободат гърдите на младежа За щастие Армандо не бе загубил самообладание. Като разбра, че няма време да излезе от този капан — вероятно за ловене на вълци и язовци, — се наведе бързо и се сви на кълбо.
Животното, заслепено от яд не забеляза изчезването на противника си, прескочи трапа и продължи своя бяг. Спря след двадесет метра и се огледа учудено, че не е повалило ловеца В това време Бени зареди
