мъчеше да го притисне до себе си и да счупи костите му в силната си прегръдка Армандо изкрещя от ужас и смело се хвърли на помощ на другаря си. Канадецът не изгуби самообладание. Вместо да окаже съпротива на животното, чиито нокти се впиха между колана и патрондаша той се остави да бъде повлечен. Щом се усети върху косматите гърди на чудовището, допря револвера в тях и изстреля един подир друг шестте куршума. Мечката надупчена като решето, отпусна лапи и изрева страхотно за последен път. Воят отекна продължително. После падна тежко назад.
— Мъртва? — попита Армандо, като стискаше ловджийския си нож.
— Дяволът отнесе душата й — отговори канадецът, бършейки студената пот от челото си.
— По дяволите!… Мислех, че си отивам от този свят!
XXI
СКАЛИСТИТЕ ПЛАНИНИ
След като отново заредиха оръжието си, Бени и Армандо се доближиха до огромния звяр и започнаха да го разглеждат със смесено чувство на ужас и любопитства. Дори мъртва, мечката всяваше страх с рунтавата си козина, огромната си уста, дългите си жълти зъби и ноктите, твърди като желязо.
— Какъв звяр!… — каза Армандо. — Струва ми се почти невероятно, че успяхме да го убием.
— Истински късмет.
— Ранен ли сте?
— Не, младежо. Ако бе малко по-близо в момента, когато ми посегна, то вместо да ме сграбчи за колана, щеше да строши главата ми.
— Бяхте смел, Бени.
— И още как! Трябваше да спасявам кожата си!
— Къде ли изчезна човекът, който стреля два пъти с пушка?
— Искате да кажете с револвер.
— Стори ми се, че бе пушка.
— Лъжете се, Армандо.
— Няма значението къде ли е?
— Сигурно се е уплашил и е избягал — каза канадецът и повдигна рамене.
— Или е бил убит от мечката?
— Уверявам ви, че е жив. Въпреки че мечката така лесно не би оставила плячката си, Армандо. Все пак да отидем да потърсим.
Отправиха се към мястото, където бяха видели звяра и започнаха да претърсват храсталака, но не намериха нищо. Като погледнаха по-нагоре, където скалата опираше в каменистия склон на дерето, видяха стъпкани храсти и изскубнати корени, от които течеше мъзга.
— Човекът е избягал нагоре — каза Бени — По дяволите! Сигурно има железни мускули и е много пъргав, за което дори и маймуна може да му завиди. Бял ловец не би могъл да се изкатери.
— Мислите че е бил индианец?
— Предполагам.
— Ще го търсим ли?
— С каква цел?… Намираме се на място, където срещата с друг човек е по-скоро опасна, отколкото полезна Да оставим този червенокож да избяга и да отидем да отрежем едната лапа на мечката.
— Казват, че месото на гризли е превъзходно. Вярно ли е, Бени?
— Уверявам ви, не е по-лошо от това на свинете!… Ух, да му се не види! Еленски език и шунка от мечка!… Ако стигнем навреме в лагера Бек и чичо ви ще се зарадват на вечерята!
Канадецът стисна ножа и се потруди усилено. Не след дълго успя да отреже един от задните крака на мечката.
— Да вървим — каза той, приведен под тази тежест. — Ако не се лъжа трябва да сме наблизо.
Изкачиха края на дерето и излязоха на широко плато, което от едната страна граничеше с високи, стръмни склонове, а на изток плавно преминаваше в равнина покрита с борове, ели, бял и черен ясен. Загледаха се и забелязаха светеща точка между два огромни бора.
— Ето лагера — каза Бени, — след час сме там.
Вдигна пушката и я изпразни, повтори и потрети през интервали от две минути. Не след дълго в равнината се чу далечен изстрел.
— Това е Бек, който ни отговаря. Сега знае, че сме живи и не ни грози опасност. Да слизаме, Армандо.
Слязоха от височината и навлязоха в гората. Движеха се внимателно, за да се предпазят от неочаквана и опасна среша .Тези склонове на Скалистите планини изглеждаха девствени. Ели, кедри и грамадни брястове се извисяваха нагоре като колони на огромна катедрала. Между тези колоси, които не се страхуваха от годините, се виждаха и паднали, пречупени или ударени от гръм, затиснали под огромната си тежест безброй по-малки дръвчета. Имаше и млади дървета и храсти, които образуваха „втора гора“ — много по-гъста, която правеше пътя им по-труден. Бени и Армандо напредваха бавно, като разтваряха или чупеха клоните. Стремяха се да не се отклоняват от верния път. В тези девствени гори бе много лесно да се заблудят. Трябваше да следват склона, за да стигнат рано или късно в долината разположена под тях. Към полунощ стигнаха края на гората и заслизаха надолу, водени от огъня, който гореше в лагера. Бек беше тръгнал да ги посрещне.
— Карамба!… — възкликна той. — Какво ви се случи, та закъсняхте толкова?
— Такива работи, че ще ви настръхнат косите — отговори Бени. — Вечеряли ли сте вече?
— Още преди три часа.
— Е, тогава ще запазим мечешкия бут за утре Фалконе ги чакаше обзет от силна тревога. Поиска веднага да му разкажат какво им се бе случила.
— Не трябваше толкова много да се отдалечавате — каза той, като изслуша разказа на Бени.
— O!… — каза канадецът. — Аз и вашият племенник вече можем да се преборим с всички сиви мечки из Скалистите планини. Господин Фалконе можете да се гордеете с Армандо!
След десет минути смелите ловци вече спяха спокойно, охранявани от Бек, който остана да пази. На сутринта, още на разсъмване Бени предложи добре изпечения мечешки бут на другарите си. Всички решиха, че е много вкусен, дори по-вкусен от свинската шунка. През този втори ден никой не напусна лагера, защото имаха провизии за няколко дни: използуваха времето да пооправят малко дрехите си, които наистина имаха нужда от това, и да притегнат сандъците, защото имаше опасност да се разпаднат. На третия ден след обилна закуска от ме чешко месо и еленов език тръгнаха на път. Бяха нетърпеливи колкото се може по- бързо да стигнат до границата на английските владения и да стъпят на територията на руската колония, която криеше толкова богатства. Тъй като искаха да избягнат стръмните изкачвания, за да не изтощават конете отначало се движеха малко по-встрани от голямата верига на Скалистите планини и възнамеряваха да я прекосят при височината Дизе при един воден поток, който както и Черната река, се влива в Лайърд, един от притоците на Макензи. Три дни намираха проходими места по разклоненията на планината и успяха да изминат повече от сто и двадесет мили. На четвъртия бяха принудени да навлязат сред гигантските гранитни скали, за да могат да достигнат Езерата, където мислеха, че теренът е по-лесен. Времето бе студено. По върховете на планината все още имаше дебел сняг и оттам духаше студен вятър, примесен със сняг. Горките животни, несвикнали на този суров климат, страдаха много, а и Бек не се чувствуваше добре, тъй като никога не бе стигал толкова на север. Фалконе и Армандо обаче намираха този климат за съвсем естествен. Бени, като истински канадец, си подсвиркваше и твърдеше че свежият въздух само възбужда апетита му. Вече четиридесет и осем часа продължаваше извънредно трудното и мъчително пътуване, когато ги връхлетя обилен снеговалеж, придружен от силен вятър, и ги накара да потърсят подслон, за да не загубят животните си.
След дълго търсене Бени и Бек успяха да открият една пещера, толкова просторна, че в нея спокойно можеха да се поберат и хората, и животните. Преди да влязат, заредиха пушките, защото се страхуваха да не би тази дупка да служи за убежище на някоя гризли. Тръгнаха внимателно, като носеха запалени борови клонки. Пещерата бе доста широка и висока няколко метра. В дъното й имаше нещо като коридор, където температурата се запазваше доста ниска — истински ледник. Бени искаше да се увери, че там няма опасно животно и заедно с неразделния си приятел Армандо се запъти навътре. Бяха стигнали почти до края на
