бърлога. Канадецът, без да мисли за опасностите, се насочи натам, като отмести клонките от дрян и малини. Прегракнало ръмжене от вътрешността го възпря да влезе навътре.
— По дяволите! — промърмори той, като отстъпи назад. — Щях да попадна в ноктите на опасно животно. Отлично! Ето ни между два звяра: кой е по-безопасен?
Наведе се да види какво можеше да се крие в тази пещера и в тъмнината видя две светещи очи.
— Армандо, пушката ви заредена ли е?
— Да — отговори младежът.
— Пазете ме откъм гърба.
— А вие?
— Аз ще се помъча да измъкна този звяр. Трябва ни бърлогата му.
— Бъдете предпазлив, Бени!
— Да, но трябва да се спасим. Животното, което ни преследва, явно е по-опасно от този мързеливец, който не желае да си покаже дори муцуната. Още ли се движат листата?
— Виждам, че клоните се клатят.
— Ще трябва да поемем двойното нападение. Бъдете хладнокръвен и се целете точно.
Канадецът отчупи един голям клон, мушна го в бърлогата и заудря енергично. Собственикът на мрачното жилище се измъкна с глухо ръмжене.
— Сега знам кой е обитателят. Любопитен ли сте да видите един язовец.
— Не сега, Бени. Знаете ли кой ни преследва?
— Не.
— Мечка.
— Сива? — попита с разбиране канадецът.
— Истинска гризли.
— По дяволите!… Ако не влезем в бърлогата, тя ще ни разкъса на парчета.
Без да се бави, Бени насочи цевта на пушката си в пукнатината. Животното, което бе вътре, се хвърли върху нея, захапа я и започна да я дъвче. Каубоят това и чакаше. Чу се глух изстрел, дупката се изпълни с дим и последва хъркане.
— Бени, мечката идва!… — изкрещя в този момент Армандо.
Без да се интересува дали животното, в чиято уста бе изпразнил пушката си, е живо, Бени влезе вътре последван от Армандо. Спъна се в космато тяло, което все още се мяташе на земята, разтърсвано от последните конвулсии на агонията.
— Върви по дяволите! — извика той, надигна се веднага и се обърна към отвора, за да види дали мечката ги бе последвала.
Погледна навън, но не видя нищо. Какво бе станало? Дали гризли се бе върнала в бърлогата си, или се бе скрила зад скалата, за да се нахвърли върху тях, щом се покажат от пещерата? Въпреки че бе смел, канадецът усети, че го облива студена пот при тази мисъл.
— Започвам да мисля, че сме попаднали в истински капан — промърмори той.
Обърна се към Армандо. Без да осъзнава голямата опасност, наведен, младежът разглеждаше убитото животно.
— Оставете мъртвите. Да мислим за живите — каза каубоят.
— Какво искате да кажете Бени?
— Знаете ли, че не виждам гризли.
— Толкова по-добре за нас.
— По-зле.
— Защо, добри ми ловецо?
— Трябва да се е скрила зад външната стена с вдигнати лапи и чака да се покажем, за да се нахвърли отгоре ни. Бих предпочел фронтално нападение
— Ще я оставим да почака.
— По дяволите!… — извика Бени. — Искате да останем тук с дни, в тази зловеща дупка?
— Ще се умори да чака.
— А!… Вие не познавате ината на тези зверове.
— Забравихте ли, че имаме две пушки и един револвер освен нашите ловджийски ножове?
— Пушките!… Ох!… Ще трябва топ, за да повали тази маса.
— И така? — попита Армандо със спокоен глас.
— Хванаха ни, момко.
— Блокирани сме — поправи го италианецът.
— Както и да е Не можем да излезем, без да попаднем в ноктите на проклетото животно Колко ще продължи тази обсада?
— Не ни липсва храна Бени.
— Да имаме еленовия език.
— А и това животно.
— Уф!… Да ям язовец? Да ме вземат дяволите, ако се докосна до това вонящо месо. Дори индианците, които никак не са гнусливи по отношение на храната не биха го хапнали.
— Бени, какво ще правим?
— Засега нищо. Ще чакаме чудовището да покаже муцуната си, за да изпратя куршум в черепа му.
— Вие ли ще пазите на входа?
— Да, Армандо.
— Тогава аз ще разгледам по-добре язовеца.
Канадецът повдигна рамене и се усмихна възхитен от хладнокръвието на своя млад приятел. Армандо, без повече да се интересува от страшната гризли, запали парче прахан, наведе се и заразглежда с любопитство убитото животно. Наричано от ловците росомаха, то имаше огромно туловище покрито с гъста и сплъстена козина, която му придаваше неугледен вид.
Куршумът, изстрелян в устата бе разбил така черепа му, че не можеше да се разпознае от какъв вид беше.
След като задоволи любопитството си, Армандо се приближи до Бени, който съсредоточено се вслушваше в шума, идващ отвън.
— Е, какво? — го попита.
— Нищо — отговори тихо ловецът.
— Близо ли е гризли?
— Скрила се е до изхода на дупката. Чух я да диша.
— Няма ли начин да я прогоним?
— Как? Щом някой от нас си подаде главата мечката ще се хвърли отгоре му. Тази вечер ще почакаме
— А другарите ни, Бени?
— Ще ни чакат в лагера.
— Ще се безпокоят от отсъствието ни.
— Хайде де!… Бек знае, че не съм човек, който ще се остави да бъде разкъсан. Да си легнем със заредени пушки и да се въоръжим с търпение, момко!
Разположиха се върху все още топлото тяло на язовеца, за да се предпазят от влагата в бърлогата, и търпеливо зачакаха да се случи нещо, което да прогони мечката. Напразна надежда. Спокойна за своя пай, тя изобщо не бързаше. Ловците обаче знаеха, че стои в засада, защото от време на време я чуваха да ръмжи и да сумти. Изглежда и чудовището разбираше че нещата вървят малко мудно. Минаха часове дълги като векове и всичко наоколо потъна в мрак Бени и Армандо се взираха напрегнато, защото се страхуваха, че мечката може да се възползува от тъмнината и да ги нападне.
— Очаква ни безкрайна нощ! — каза Армандо, като се прозяваше.
— И то без да можем дори за миг да си починем — добави Бени. — Кой би се осмелил да затвори очи при близостта на това чудовище?
— Положението не е за завиждане Бени.
— Повече от лошо.
