— Нямаме нужда от тях — отговори ловецът. — Ще уплашим с тях вълците.
— Шегувате ли се Бени?…
— Послушайте ме и ще видите.
Младежът взе купчината черва и ги завлече до една малка локвичка. Натопи ги, за да влезе вода вътре. Ловецът се доближи до едно дърво и отряза клон. С шомпола на пушката избута сърцевината му — операция, която не бе трудна, защото тя бе хлъзгава, и направи малка тръба. Извика Армандо, който бе приключил с миенето.
— Завържете края на едно черво с някаква връв — каза каубоят.
— Готово.
— Отлично, пригответе се, когато ви дам знак, да го върже те и от другата страна.
Каубоят се захвана да надува червата с приготвената от него тръбичка. Те бързо се разширяваха и заизвиваха, но Бени продължи дотогава докато започнаха да изглеждат така сякаш ще се пукнат от сгъстения въздух. По даден знак Армандо стисна другия край и здраво го завърза.
— Ето едно прекрасно плашило за вълците — каза ловецът, като се смееше.
Взе надутите черва и ги закачи на един нисък клон над трупа на елена. Те се полюшваха на вятъра, като блестяха на слънчевите лъчи. Вълците стояха все още наблизо в очакване хората да си отидат, за да се нахвърлят лакомо върху голямата плячка Те започнаха да ръмжат и да вият яростно.
— Страх ги е — каза Бени.
— От това черво ли? — попита учуден Армандо.
— Уверявам ви. Заради това черво дълго време няма да посмеят да се доближат до елена. Когато ние ловците искаме да спасим улова си от вълчите зъби, правим това и винаги сме сигурни, че при връщането ни ще го намерим непокътнат. А сега скъпи ми Армандо, да се връщаме в лагера, за да закусим.
С няколко удара Бени разряза гърлото на елена, взе езика и го окачи на цевта на пушката. Тръгнаха. Искаха да огледат околностите и затова вместо да вървят по същия път, двамата ловци започнаха да се изкачват по едно ждрело, което според техните сметки трябваше да ги заведе точно в лагера. Криволичейки, то пресичаше Скалистите планини и бе по-диво и по-непроходимо от първото. Тук растяха огромни ели и борове, високи повече от петдесет метра, чиито стъбла не се виждаха от твърде гъстия храсталак — отлично убежище за дивеча Бени подозираше, че там може да се крие някое опасно животно, например сива мечка и за да може пушката да му е под ръка закачи езика на колана си.
— Не се знае кого можеш да срещнеш — каза той на Армандо. — Сивите мечки обитават Скалистите планини.
— А прерийните ловци не стигат ли дотук? — попита младежът.
— Хм. Кожите на гризлите струват много по-малко от кожите на бизоните и поради опасностите не рискуват да идват дотук. Бизоните се оставят да бъдат убити много по-лесно и с грация, без да протестират, а сивите мечки се защитават и още как!… Знам го от опит, защото един ден едва не оставих кожата си в лапите на едно от тези опасни животни.
XX
НАПАДЕНИЕТО НА СИВАТА МЕЧКА
Бени и младият му приятел се намираха в най-дивата част на тази тясна долина, или още по-точно, на това дълго ждрело. Въпреки че бе едва пладне между отвесните скали се процеждаше слаба и зловеща светлина. Скалите бяха покрити с пълзящи растения, мъх и бодливи храсти, подгизнали от влага.
Ловците се движеха сред гъсти и сенчести дървета. Под надвисналите скали от двете страни се простираха гъсти и тъмни гори от дъб, бор и вековни брези с чепати или гладки стъбла, покрити поради изобилната влага с лишеи и мъх, издигаха се нагоре и със своята сянка правеха дерето още по-мрачно. Не се чуваше цвърчене на птици, нито крясък на сокол или ястреб. Само глух и непрекъснат шум в далечината свидетелствуваше за водопад, който се спускаше от най-високата част на скалата Бени и Армандо с пушки в ръце се ослушваха затаили дъх. На лицата им, обикновено спокойни при среща с опасност, бе изписано смътно безпокойство, причинено от дивото величие на това ждрело и от самотата. От дясната им страна сред група високи борове от време на време се чуваше прошумоляването на сухи листа, сякаш предпазливо се придвижваше някакво животно
— Какво ли е това? — попита Армандо.
— Нищо не виждам — отговори канадецът.
— Все пак някой се приближава.
— И се мъчи да не вдига много шум — добави Бени.
— Може би животно?
— Вероятно.
— По тези места няма ли индианци?
— Има, но много малко, те предпочитат северните равнини. Ей!…
— Какво има, Бени?
— Бих се заклел, че чух ръмжене.
— Значи там има мечка.
— Може да е и язовец. Те се срещат често из ждрелата на Скалистите планини.
— Какви животни са?
— Истински хищници: ненаситни, кръвожадни, но не трябва да се страхуваме от тях. Казват, че храбро могат да се сражават дори с черните мечки, но аз не вярвам.
— Искате ли да навлезем в онзи гъсталак?
— Защо? Нямам никакво желание да попадна в зъбите на някое опасно животно. Нищо ли не чувате Армандо?
— Не — каза младежът.
— Аз също.
— Дали не ни следи?
— Възможно е — отговори Бени. — Нека го оставим да се забавлява както си иска, докато се престраши да се покаже. А ние ще продължим пътя си.
Успокоени от тишината двамата поеха отново, но често се обръщаха, за да видят дали някой ги следва В тази си част ждрелото започваше леко да се разширява, а гранитните скали от двете им страни ставаха по-полегати.
По склоновете започнаха да се появяват величествени брястове, които по тези места достигат височина от сто и повече стъпки с обиколка петнадесет-двадесет стъпки. Заедно растяха бял ясен, зелени лаврови дървета диви кестени, дрян и малинови храсти. Земята ставаше все по-влажна и от двете страни на скалите се чуваше ромонът на поточетата, които лъкатушеха под зеленината. Двамата бяха подновили разговора си, когато изведнъж Бени възкликна:
— Проклет да съм, ако се лъжа!
— Какво има? — попита Армандо.
— Знаете ли, че това започва да ми дотяга?
— Не ви разбирам.
— Някой упорито ни следва.
— Къде е?.
— Изминали сме тридесет крачки, а вече за трети път чувам прошумоляване на листа.
— Къде?
— Вдясно от нас.
— Още ли? Да не би да е животното, което чухме да ръмжи?
— Да, Армандо. Трябва да е то, а ако ни следва, значи няма добри намерения. Иска да ни изненада, сигурен съм.
— Какво смятате да правим, Бени?
— Да потърсим убежище и да го накараме да се покаже. Ето там! Погледнете, Армандо, една пещера, която е точно за нас.
На петнадесет стъпки от тях, в основата на скалата, се откриваше широка пукнатина, която явно навлизаше дълбоко в планината. Можеше да послужи за убежище, но имаше вероятност да е нечия
