пещерата, когато на неясната светлина на горящите борови клонки видяха разпръснати по земята кости, които не изглеждаха животински. Порази ги един череп, почти кръгъл, който можеше да бъде само човешки и върху който имаше следа от дълбока рана.
— По дяволите!… — извика канадецът, силно пребледнял. — Какво е това?
— Според мен човешки череп — каза Армандо.
— А тези кости са човешки ребра и тибии — добави Бени. — Тук е бил убит и разкъсан човек.
При тези думи Фалконе побърза да се приближи.
— Човешки останки! — каза изненадан. — Какво ли се е случило?
Взе черепа и внимателно го оглежда няколко минути с дълбоко отвращение.
— Става дума за убийство — каза той. Челната кост е счупена от силен удар с томахавка. Ето, тук още стои парченце желязо.
— Хиляди дяволи! — промърмори Бени. — Значи в тази пещера се е подвизавал някой отвратителен човекоядец?
— За какво говорите Бени? — попита Фалконе и го погледна изненадан. — Не се намираме на някой от островите в Тихия океан.
— Какво искате да кажете господине? — попита канадецът.
— В Северна Америка човекоядството би трябвало да е не познато.
— О, вярвате ли в това, Фалконе? Значи не сте чували да се приказва за хора от Скалистите планини, които ядат човешко месо?
— Не наистина, и не бих повярвал.
— Да запалим огъня и ще ви разкажа няколко достоверни историйки, уверявам ви, от които косата ви ще настръхне.
Върнаха се в първата пещера, където Бек вече бе донесъл няколко наръча сухи каучукови дърва, събрани в близката горичка, накладоха весел огън и сложиха тенджера с вода, в която пуснаха парче хубаво сухо бизонско и няколко шепи боб. В това време Бек бе замесил питки, за да ги опържи в мазнината. Докато се приготвяше храната Бени се обърна към Фалконе и му каза:
— Може би тези истории ще ви се сторят невероятни, но ви уверявам, че човекоядството не е рядко по тези места. Дори ще добавя, че познавах няколко души, известни със слабостта си към човешко месо, а съм и видял няколко, обесени заради това.
— Учудвате ме Бени.
— Вярвам ви, но тези истории са истински и изглежда, че хора опитали човешко месо, лесно не се отказват от този навик. Случаите на човекоядство не са редки сред индианските племена и по специално сред племето дене, което обитава тези области, и племето крес. Познавах две жени, едната от племето при езерото Греновил, а другата от племето при езерото Пол, до които бяха станали човекоядки.
— Невероятно!
— О! Но това е нищо! — продължи Бени. — Виждал съм как съдят индианец, защото бе убил и изял последователно жена си и децата си.
— Какво приказвате Бени?
— Истинска случка господине. Това беше през 1879 година Тогава бях заедно с ловци от форта Съскачеуан, когато доведоха един индианец. Казваше се Кахуси-Китчу, арестуван по обвинение в човекоядство. След като бе притиснат, в наше присъствие този нещастник призна на капитан Ганьор, комендант на форта че е изял близките си. Бе напуснал околностите преди седем месеца, за да отиде на лов заедно с жена си и децата си — три момичета и три момчета и зет си. На брега на Атабаска се разболял и изпуснал стадата дивеч. Останали без храна при първите студове нещастниците изяли всичките си дрехи, направени от кожа ремъците коланите превръзките на гетите и дори подметките си. Един ден жена му го оставила и заедно със зет му отишла да търси храна. Когато Кахуси-Китчу останал сам с децата осенила го пъклената идея: да се нахрани с това месо, кръв от кръвта му. Една сутрин, подлудял от глад, стрелял подло срещу най-големия си син, но тъй като детето още дишало, го довършил с нож и тояга. Нещастното момче било нарязано на парчета сварено и изядено само за няколко дни.
— Нищожество! — извика Армандо.
— Гладът няма разум — каза Бени.
— Продължавайте — помоли Фалконе.
— След няколко дни индианецът посрещнал жена си и зет си. Тези нещастници веднага разбрали какво е станало, уплашили се за живота си и решили да изоставят това чудовище. Кахуси-Китчу предугадил намерението им и за да им попречи да го напуснат, на другата сутрин, полудял от ярост, с изстрел от упор убил жена си, с три удара на томахавката — двете си дъщери и едното момченце, а с ръце удушил бебето момиченце. Зет му успял да избяга, но с човекоядеца останало едното дете — момченце на седем години. Като се хранел с месото на своите близки, Кахуси-Китчу изкарал цялата зима, а през пролетта изоставил скривалището си и избягал към бреговете на Езерото на Яйцата. Там убил и другия си син. Изял го, въпреки че вече бил попълнил провизиите си с достатъчно дивеч. След няколко месеца този нещастник, предаден от зет си, бе хванат и обесен във форта Съскачеуан.
— И вие искате да ме уверите, че подобни престъпления не са рядкост в племето дене? — попита господин Фалконе.
— О!… Не говоря само за индианците — каза Бени — Тук, сред тези планини, сигурно още се помнят имената на Палкър и Уилсън Бел, двама златотърсачи, станали човекоядци.
— Бели?
— Янки, господин Фалконе.
— Кой ви го е казал?
— Тази история я знаят всички прерийни ловци. Ще добавя, че съм работил с един от другарите им в мините на Колорадо. Случило се е през 1874, но Палкър бе осъден едва през 1886 година. Има вече десет години и мисля, че все още е жив. Двамата нещастници се събрали с още трима души, за да търсят злато в Скалистите планини. Загубили се сред високите снежни върхове и останали без троха хляб. Намерили подслон в една пещера и зачакали смъртта Палкър, най-силен от всички, преди да се примири със смъртта излязъл да търси някакъв дивеч. Върнал се след два дни и сварил Бел да вари месо. Като забелязал, че другарят му се е завърнал, без да продума Бел се нахвърлил върху него със секирата. Въпреки че бил изненадан, Палкър не загубил присъствие на духа успял да избегне смъртоносния удар и да зареди пушката си, която носел на рамо. Помислил, че Бел е полудял и ще повтори нападението си. Ето защо го улучил. Чак тогава се досетил за жестоката драма разиграла се в пещерата през време на неговото отсъствие. Бел, измършавял от глад, убил останалите трима и сложил няколко къса от тяхното месо да се вари. Ужасен, Палкър избягал, но много скоро гладът го накарал да се върне в пещерата и страшно е да се каже, но изял човешкото месо, сварено в тенджерата. Е, бихте ли повярвали?… Този нещастник прекарал така цяла зима, като се хранел с труповете на своите другари. Напролет напуснал планината, без дори да погребе костите им, и слязъл в равнината. Когато открили човешките останки и тенджерата в която имало кости от човешка ръка няколко ловци проследили човекоядеца и го заловили. Завели го в пещерата, но Палкър успял да избяга и повече от десет години никой не бе чул нищо за него. Арестуван през 1886 година в Пуебло, бил отведен в Гансън и на пети август бил осъден на четиридесет години затвор.
— Господа — заключи Бени. — Да оставим човекоядците и да си изядем закуската Уверявам ви, че в нашата тенджера никога не е вряло човешко месо.
XXII
НА ЛОВ ЗА „ЛАПАЧИ НА ДЪРВО“
Изминаха четири дълги дни, през които златотърсачите не можаха да покажат и носа си извън пещерата поради снежната буря, която не преставаше да бушува дори за миг. Духаше яростен, студен вятър. Той свистеше сред облаци сняг и ледени пръски, свличаше от високите върхове огромни лавини, които се разбиваха на дъното на пропастта Нашите приятели се бяха запасили предвидливо с дърва от близката горичка и поддържаха непрекъснато огъня. На петия ден бурята утихна и те напуснаха убежището си, за да се отправят към езерата. Оттам трябваше бързо да стигнат до границата на Аляска за да се изкачат отново към Танана, чак до Юкон. По високите места бе паднал обилен сняг и преходът не бе лесен, както се бяха надявали. Често отваряха сандъците и вадеха лопати и кирки, за да разбиват леда и да предпазят
