помагат в битките с предано приятелство.
— А какво значение има кучето?…
— Нима това животно не е символ на верността?
— Така е Бени.
— Ще видите после, че и кучетата ще участвуват.
— Ще танцуват ли?
— Да, но тяхната участ не е за завиждане — отговори каубоят, като се смееше — Горките животни ще са по-доволни, ако господарите им не ги включат в танца.
По команда на вожда, който се бе настанил върху един бизонски череп, а от двете му страни бяха застанали жреците на племето, воините се наредиха в четири колони и започнаха танца си, подскачайки и пеейки около кола. Това бяха безпорядъчни движения напред и назад. Скоро обаче всички, като че ли обхванати от неочакван изблик на гняв, се разделиха на две групи и се нахвърлиха един срещу друг, като крещяха с пълно гърло и размахваха яростно оръжията си. Барабаните биеха все по-силно и по-силно. Танцьорите се нападаха заплашваха се нахвърляха се един върху друг и отстъпваха със същата скорост, изпразваха пушките си с голяма вероятност да се ослепят, стреляха със стрели, хвърляха томахавките, но изключително умело избягваха ударите. Въодушевената публика не можеше да стои спокойна Мъже, жени и деца крещяха и се суетяха около тях. Дори вождът бе станал прав, стискаше в ръка томахавката си, сякаш всеки момент ще се хвърли в ръкопашен бой. Възбудени от битката воините започнаха да се нараняват. Двама или трима улучени от томахавки, паднаха на земята облени в кръв, и бяха изнесени извън ограденото място. Вождът обаче разбра навреме, че воините му водят сериозна борба, и за голямо неудоволствие на всички накара музиката да спре. Възбудени от огнената вода бойци донесоха в заграденото място едно едро космато куче. Горкото животно сигурно предчувствуваше тъжния си край, защото лаеше скръбно и силно се съпротивляваше. Двамата жреци се хвърлиха отгоре му като стрели, убиха го с два мощни удара на томахавките си, изкормиха го, извадиха сърцето и още топло го забиха на върха на кола. Воините се строиха, а музикантите започнаха да удрят своите барабани, извличайки все по-остри и монотонни звуци. След кратка реч за приятелството, произнесена от вожда бойците подновиха танца си около кола върху който още туптеше сърцето на горкото куче Когато минаваха близо, те го подушваха близваха го и показваха силно желание да захапят този къс сурово месо. След това продължаваха танца, като крещяха и размахваха оръжията си. Изведнъж един от тях, може би най-добрият воин на племето, се хвърли към кола отхапа парче от сърцето, подскочи назад и го глътна с голямо удоволствие. Последва го друг, втори, трети и така докато се изредиха всички.
— Ух!… — промълви Армандо. — Да ядеш кучешко сърце!
— О, по-късно ще изядат и тялото, уверявам ви. Когато индианците привършат запасите си, слагат в тенджерите кучетата си и ги изяждат без никаква погнуса.
— Свърши ли танцът? — попита Фалконе.
— Има още време ще изкормят още кучета, но… къде е вождът, не го виждам тук?…
— Вероятно е отишъл да изяде някое хубаво парче бизонско — каза Бек. — Сигурно ще го предпочете пред дивото кучешко сърце
— Можеше да ни покани — каза Бени. — Засега да ги оставим и да отидем да вечеряме.
Тъкмо се канеше да се отдалечи от индианците, когато усети, че две силни ръце го хванаха и го повалиха на земята.
— Ооо!… Какво означава това?… — развика се той.
Десет-дванадесет от най-яките индианци се хвърлиха върху четиримата бледолики и ги обезоръжиха, преди да успеят да хванат оръжието си. Бени се обърна назад и като видя да повалят и другарите му, изкрещя:
— По дяволите!… Какво може да означава тази измяна!… Долу лапите, мошеници!…
— Бени!… — крещеше Армандо, който напразно се опитваше да се съпротивлява. — Ние сме предадени!
Танцът бе грубо прекъснат от този неочакван инцидент. Публика и танцьори се впуснаха към дванадесетте индианци, които с ласо за ловене и опитомяване на прерийни мустанги завързаха здраво белите. Не само Бени и другарите му бяха изненадани от това неочаквано нападение, а и воините взели участие в танците Те се питаха един друг каква е причината за връзването на тези мъже допреди малко почетни гости на техния вожд. Дванадесетте индианци, които явно се бяха подчинили на заповед на вожда, без да отговарят нито на едните нито на другите взеха четиримата задържани и тичешком прекосиха лагера. Занесоха ги, хвърлиха ги в големия вигвам и застанаха отвън да пазят, за да не влезе някой.
— По дяволите! — извика Бени, който още не бе дошъл на себе си от изненада — Дали вождът не е полудял? Какво означава това грубо нападение?
— Дали не сме го обидили неволно? — попита Фалконе — Не мога да си обясня тази промяна
— Не е възможно!
— Да не би да искат да ни откраднат оръжието? — попита Бек.
— Не мога да повярвам — отговори Бени. — Плоските глави винаги са били лоялни и никога не са изневерявали на законите на гостоприемството.
— Дали не ни смятат за врагове?…
— Не Армандо, защото не са воювали с белите. Нещо повече винаги са били в отлични отношения с ловците от фортовете на Вермилон, Врангел и Провиденца. По…
— Какво ви става Бени? — попита Армандо.
— Подозирам нещо.
— Какво? — попитаха всички.
— Забравихте ли Шарената опашка?…
— Твърдоглавия индианец?…
— Да приятели!… Може да се лъжа, но мисля, че този пощурял индианец има пръст в тази работа.
— Мислите, че вече ни е настигнал? — попита Фалконе.
— Не бих се учудил, ако сега е тук.
— Големите кореми приятели ли са с Плоските глави?
— Съюзници, господине.
— И вие мислите, че този хитрец е дошъл тук, за да ни вземе от вожда на Плоските глави?
— Подозирам.
— И той е способен на такава измяна?
— Ще видим, господине. Не сме хора, които лесно ще се оставят да бъдат скалпирани.
— По дяволите! Ако се освободя отново, можеш да се погрижиш за душата си, Шарена опашке!…
— Ако Изгорен гръб ни освободи — каза Армандо.
— Като разбере за какво се отнася и кой е Шарената опашка, ще ни оправдае Индианците каквото и да се говори по техен адрес по душа са честни и винаги са зачитали гостоприемството.
— А!… Ето го вожда!… Добре дошъл!
Главатарят на Плоските глави повдигна едната завеса на палатката и влезе следван от седем старци от племето и един жрец. Лицето на индианеца бе много мрачно, а погледът му издаваше близка заплаха. Седна срещу Бени, а другарите му се наредиха в кръг. След като гледа няколко мига затворниците, каза със строг глас:
— Братя мои, белите мъже изпушиха с нас лулата на мира, но Изгорен гръб бе измамен, а ако знаеше това по-рано, по-скоро щеше да натроши тази лула, която от векове се пази в моето племе и да разпръсне на вятъра тютюна.
— Спокойно, вожде — каза Бени. — Обясни ми преди това как сме те измамили. Допреди няколко минути бяхме твои гости. Какво те накара да ни смяташ за врагове, нас които винаги сме били приятели на червенокожите?…
— Ти излъга — отговори Изгорен гръб — Един човек, който дойде от южните земи, от бреговете на Малкия роб ни донесе вестта, че сте врагове на Плоските глави и че преди няколко седмици сте пушили лулата на мира с Черните крака — нашите смъртни вековни врагове.
— Ах! — извика Бени, без да губи спокойствието си. — Така ли се говори? Е добре вожде и вие старци, чуйте ме и аз ще ви накарам да разберете колко нечестно сте измамени от Шарената опашка, воин на
