При тази заплаха магьосникът се поколеба, защото без съмнение познаваше огнестрелното оръжие, а после каза:
— Тъй като се осмели да ме заплашиш мен, магьосника на войнственото племе танана, ще ми дадеш това оръжие.
— Може би ще поискаш и ножа ми?
— И него ще ми дадеш.
— Негодник!… Аз не се страхувам от теб.
— Ще видим.
Жрецът, без дори да поиска помощ от своите вдигна тежката си томахавка и смело се хвърли срещу младежа, уверен, че ще го улучи. Армандо насочи пушката към гърдите му и извика:
— Пази се!… Ще те убия!
Въпреки предупреждението магьосникът метна яростно срещу него томахавката, чийто удар би разцепил дори скала. В това време хората му стиснаха лъковете, готови за стрелба. Само миг колебание и Армандо щеше да бъде загубен. С един скок назад той успя да избегне удара на индианеца и стреля. Жрецът, улучен от куршума, изпусна оръжието си, извика от болка, хвана се за гърдите, сякаш искаше да спре бликащата кръв от ужасната рана, и побягна през поляната, следван от хората си. Армандо, без повече да се интересува от лоса, причина за тази схватка, също се спусна. Беше изминал около пет-шестстотин метра, когато от края на гората чу няколко изстрела. Помисли, че го нападат нови врагове и се обърна, решен да изстреля последния си патрон. Вместо това издаде неудържим радостен вик. Насреща му, пришпорвайки конете, идваха Бени и Фалконе.
— Ей!… Армандо!… — изкрещя механикът.— Откъде идваш?
— Чичо! — извика младежът и се затича насреща му.
— По дяволите!— каза Бени.— От дванадесет часа ви търсим из гората
— А аз от петнадесет — отговори Армандо.
— По дяволите!… И къде бяхте?…
— Загубих се, Бени.
— В гората?…
— Да.
— Така си и мислех.
— Щастлив съм да ви видя жив, Бени. Убихте ли онзи проклет лос?
— Снощи опитахме месото му и ви уверявам, че беше изключително.
— Ще уважа едно хубаво парче печено месо, защото умирам от глад.
— Горкият Армандо — каза Фалконе. — Каква ли тежка нощ си прекарал.
— Ами лоша за малко не бях убит, чичо.
— От кого?
— От индианците.
— По дяволите! — извика Бени. — Вие ли стреляхте преди малко срещу тях?
— Да.
— Да не сте убили някого?
— Мисля, че да.
— Един негодник по-малко. Разкажете, Армандо.
С няколко думи младежът разправи какво се бе случило. Когато свърши, той видя, че канадецът се намръщи.
— Хиляди дяволи! — промърмори той. — Вие сте ранили или убили един жрец от племената танана?… Това би могло да има тежки последици, Армандо.
— Мислите ли? — попита Фалконе.
— Танана са смели и отмъстителни и няма да оставят безнаказана смъртта на своя магьосник.
— Искаше да ме унищожи. — каза Армандо.
— Имали сте право да се защитите. И аз бих направил същото, ако не и по-лошо, но не крия, че започвам да се безпокоя, още повече че скоро ще трябва да прекосим земите на племената — Е!… — добави канадецът, като вдигна рамене. — Ако вземат да ни досаждат, ще ги вземем на мушката, като онези кучета, индианците от Малкото Робско езеро. Да вървим да отрежем парче от лоса, преди вълците да са изяли и кокалите му, и да се връщаме в лагера.
Запътиха се към голямото животно, което лежеше до храста, и отрязаха няколко къса месо. То бе много по-вкусно от еленското.
Без инциденти се завърнаха и един час по-късно Армандо се наслаждаваше на печеното, което наистина беше изключително. Престоят им край брега на езерото бе много кратък, защото се страхуваха от завръщането на воините от племената танана. Натовариха сандъците, опаковаха провизиите и се отправиха на северозапад. Искаха да прекосят границата на Аляска в близост до планинската група, образувана от високите върхове Сент Елиа Кук, Ванкувър, Феъруедър, преди да достигнат езерото Хуталинкна или едноименната река. Новият път, избран от канадеца и от Фалконе, може би щеше да ги отдалечи от отмъстителните танана, но бе изключително тежък, защото трябваше да преодолеят полите на тези чудовищни вериги, които образуваха Скалистите планини. Изпитанията започнаха много скоро. Мястото ставаше все по-диво, теренът — все по-стръмен, изпълнен със страшни пропасти, безкрайни дефилета, остри върхове, гигантски скали, които конете не можеха да преодолеят. Загубиха почти цяла седмица из тези планини — дълга колкото един месец и ужасно трудна. Многократно бъдещите златотърсачи бяха принуждавани да разтоварват конете и да ги водят един по един, през труднопроходими проходи, бутайки ги по нанагорнищата. Едно от животните падна в една пропаст.
Гледката бе неповторима!… Огромни върхове и сред тях гигантът на Северна Америка Сент Елиа; върхът Кук, който се извисява на четири хиляди метра височина, върхът Феъруедър — още по-висок. Всички те представляваха невъзможни за описание картини. Величествени, покрити със сняг дори и през лятото, те сякаш докосваха небето. По стръмните им склонове блестяха ледници, приличащи на огнени морета под лъчите на залязващото слънце.
На осмия ден, изтощена, почти без провизии, с коне, уморени от тежкия път, групата се готвеше да станува край границата на руските владения в Америка, в района на приказните златни мини.
XXIV
ЕЛДОРАДО В АЛЯСКА
Разпространяваната през 1858 година мълва, че в Британска Колумбия, сред пясъците на река Фрейзър, били открити богати залежи от злато, бе голямата сполука за Аляска. Повече от тридесет хиляди калифорнийци, обхванати от златната треска, се отправиха натам и застрашиха благоденствието на Сан Франциско, столицата на Калифорния. След като се установи, че по тези места имаше запаси в оскъдни количества, мнозина от емигрантите, разочаровани, се завърнаха в Калифорния. По-упоритите продължиха своя път към места, където златните залежи бяха по-богати. Те напредваха бавно, изследваха участъците, където предполагаха, че ще намерят скъпоценния метал, и постепенно достигнаха Аляска, преодолявайки огромното разстояние, което я делеше от Британска Колумбия. Колко време им бе необходимо, за да стигнат до бреговете на Юкон? Колко от тях успяха да открият златоносните жили? Колко оставиха костите си, оглозгани от вълците по тези безлюдни земи, покрити през по-голямата част от годината със сняг и лед? Малцината късметлии, успели да се доберат до северните притоци на голямата река, разбраха, че най-после са открили Елдорадо, търсено от години с невероятно търпение. Първият разработен участък се казваше Касиер Бар и се намираше в едно безлюдно място в горното течение на Юкон, сред почти непристъпни планини. Тези първи „миньори“ пазеха в тайна откритието си, за да не дойдат нови хора. Макар че през 1885 година се появиха някакви съобщения, знаеше се,-че всекидневно златотърсачите печелеха много долари и че златоносните пясъци на река Стюарт можеха да дадат още повече. Малцина авантюристи дръзваха да тръгнат към тези места поради трудностите свързани с пътуването, липсата на комуникации, студа, опасностите и огромните разходи, необходими за това дръзко начинание. През 1892 година започнаха да се чуват поточни сведения, говореше се за жили, открити по бреговете на Клондайк, съдържащи приказни богатства. Тези съобщения въодушевиха дори и невярващите, а преселването се оживяваше Авантюристите потегляха от пристанищата на Съединените щати и Колумбия, изкачваха се по Юкон чак до
