Доусън, безстрашно тръгваха сред снежните пустини. Канадски ловци прииждаха откъм бреговете на Макензи или от Робското езеро. Много от тях, съсипани от лишенията и трудностите загубиха живота си, а труповете им послужиха за храна на изгладнелите вълци. Обаче най-силните и с най-голям късмет стигнаха до заветната цел.
Злато в изобилие имаше в притоците на Юкон, дори повече, отколкото в прочутата Калифорния. За кратко време бяха натрупани огромни богатства. Много от тях бързо се стопиха в баровете и около игралните маси, между удари с нож и револверни изстрели. Американците практични хора, бързо построиха град сред блатата на Юкон и Клондайк и го нарекоха Доусън. Отвориха многобройни хотели, барове и игрални домове, които представляваха бараки на един или два етажа, със стая за пътници и помещения, отделени едно от друго само с памучни завеси. Не закъсняха и с издаването на вестник, Клондайк нюз, който обаче не просъществува дълго, защото журналистите предпочетоха по-трудния, но и по-доходния занаят на златотърсачите Към края на 1896 година бяха добити повече от осемдесет милиона в злато, а през 1897 — повече от сто. Но не мислете че производството спря дотук. Бяха открити нови находища, още по-богати, както и други, на юг в долините на Сент Елиа. Явно, че най-големите залежи бяха погребани под склоновете на този огромен планински масив. Дългите и широки морени от север свидетелстваха, че златото идва от юг, от кварцовите жили, разкъсани от ледниците и разпръснати от пороите и свлечени от водите в долините Учените изследвали тези области, бяха уверени, че Сент Елиа крие много по-големи богатства, отколкото Клондайк. На същото мнение бяха и златотърсачите Те дори твърдяха, че там, горе е възможно да се намерят цели скали, образувани от скъпоценния метал!!!
Четиримата разположиха лагера си в края на една голяма долина, все още покрита със сняг, която изглеждаше дива поради огромните борове, ели, смърчове и брези. Наблизо имаше малка река. Тя течеше на север, като тук-там образуваше малки езерца, и им обещаваше хубава риба и дивеч. От запасите им бяха останали само няколко либри брашно, една торбичка със сушено месо — две либри, която много грижливо бяха запазили, малко чай и захар.
— Армандо, приятелю мой — каза Бени, след като се стопли с чаша чай, — ако не подновим запасите си, то само след няколко дни ще бъдем принудени да пазим диета.
— Не виждам нито една птица — отговори младежът. — Струва ми се, че мястото не е особено подходящо за лов.
— Нетърпеливо момче! Мислите, че дивечът ще се затича да ви целуне ръцете в очакване да го убиете и да го сложите в тенджерата си?
— Не искам това, Бени, но ми се струва, че на това място няма животни.
— Ако не намерим, ще ловуваме в езерата. Ще се откажете ли от бели пъстърви?
— Не, разбира се.
— Значи първо да посетим тези езерца.
— И аз ще дойда — намеси се Фалконе — Бек сам ще се погрижи за лагера ни.
— Елате, господине — каза Бени.
— А как ще ловим рибата? — попита Армандо.
— Ще си направим харпуни от ловджийските ножове! — отговори канадецът. — Рибите са едри и няма да е трудно да ги улучим. С моя нож, прикачен към здрав прът, съм хващал хубави щуки и големи пъстърви в Малкото Робско езеро, а също и в Езерото на бивола и Езерото на сьомгите във Фрейзър.
— Тогава да вървим.
Посъветваха Бек да внимава и да върже конете, за да не се отдалечат. Отправиха се към края на долината, откъдето видяха едно доста голямо езеро, в което се вливаше една рекичка. След час бяха на брега му. Явно водите му не бяха много дълбоки, тъй като в средата растяха водни растения, а над тях кръжаха няколко двойки диви патици и рибари. Въпреки това навярно имаше много риба защото по повърхността му често се виждаха мехурчета. Бени се канеше да отиде в горичката, за да отреже дълги клони, от които да направи харпуни, но вниманието му бе привлечено от нещо черно, което се полюшваше в края на една малка плитчина.
— О!… — възкликна той. — Какво ли е това там?
— Прилича на кану. — каза механикът, като се вгледа в тази посока.
— Да отидем да видим. — каза Бени. — Ако наистина е лодка обещавам ви хубав улов.
Отправиха се към малкото заливче скрито от върби и нискорастящи брези. Не бяха се излъгали. Там имаше завързано с кожен ремък индианско кану в отлично състояние. Тези плавателни съдове правени много умело от индианците с материал, намерен по бреговете на техните реки и езера не са от издълбани дървесни стволове. Състоят се от солидна върбова арматура покрита с широки парчета брезова кора свързани чрез много тънки корени от ела и споени със смола Обикновено са дълги десет стъпки, но има и по шестнадесет стъпки, в които спокойно могат да влязат трима души. Макар че са много леки, те посрещат и най-буйните течения, без опасност да се разбият или да се преобърнат. В откритото от Бени кану имаше два харпуна малко смола и две весла с широки лопати.
— Ще влезем в езерото. — каза канадецът — и ще отидем да ловим пъстърва в дълбокото.
— Мисля, че няма смисъл. — възрази Фалконе, който от известно време наблюдаваше някакви колове издигнати над водата на около петстотин метра от брега — Ако не се лъжа, там има рибарски кошове, каквито използуват туземците.
— Да така е — отвърна Бени, след като внимателно ги огледа — Да отидем да видим.
Качиха се на кануто, Армандо се изправи на носа, а Фалконе на кърмата, за да пазят равновесие. Бени застана в центъра с веслата Отблъсната силно, леката лодка полюшвайки се грациозно, излезе от плитчината и се отправи натам. Наведен, Армандо оглеждаше кристално чистите води, за да види дали има улов. Бързо се увери, че езерото бе пълно с всякакъв вид риби. Те се плъзгаха по дъното, стрелкайки се сред водната растителност. Някои бяха черни като въглен, други бели със сребърни отблясъци, а трети с красива синя окраска Имаше толкова много, че за кратко време можеше да се напълни цял кош.
Бени, въпреки че гребеше наблюдаваше внимателно и като забележеше някоя риба, бързаше да я назове:
— Ето един налим… не е много добра става за храна на кучета Бяла пъстърва… превъзходна!… Превъзходна!… Гривеста риба… може да мине., щука… добра е… А, шаран… деликатес!…
Той гребеше усилено и не след дълго кануто достигна мястото, където бяха потопени индианските кошове. Индианците ко-юкони и танана не използуваха мрежи, а ловяха рибата от водните потоци и езерата с тези приспособления във вид на фунии, изработени от много тънки върбови пръчици. Когато дойде зимата, те забиват в реките и езерата колове, към които ги прикачват, чакат да се образува лед, но не забравят да оставят дупки. Като видят светлината, рибите влизат във фуниите и остават там затворени. Бени познаваше този начин на риболов и побърза да вдигне кошовете сигурен, че ще ги намери препълнени. За голяма негова изненада в трите имаше само пет едри щуки, общо петнадесет-двадесет килограма.
— Хитреците са разрушили останалите — каза той.
В този момент чу дълго изсвирване и видя, че на около триста метра плува прекрасен лебед със снежнобели пера.
— Армандо, ваш ред е — каза той. — Птицата струва много повече от тези сладководни рибки.
Младежът се изправи с пушка в ръка и се прицели, но видя, че грациозната птица удря отчаяно с криле и прави безплодни усилия да се издигне.
— Какво става там? — запита младежът много изненадан. — Като че ли бедният лебед се бие с някого?
— Дали не се е заплел във водните растения? — усъмни се Фалконе.
— Не мога да повярвам — каза канадецът. — Струва ми се, че го е хванал някой от обитателите на езерото. Не виждате ли, че главата му е под водата и не може да я извади?
— Струва ми се, че тук няма крокодили — каза Армандо.
— Не момко — отговори Бени.
— Мисля, че се досещам какво става — каза Фалконе, който внимателно наблюдаваше усилията на птицата.
