действителна опасност.
Бяха изминали десетина минути, когато отгоре се разнесе гласът на наблюдателя:
— Завий!… Ледове пред нас! Айсберг!…
Този път Томсен не можа да се сдържи и изруга:
— По дяволите!
„Торпа“ се завъртя и остана почти неподвижна.
— Спрени ли сме? — запита Оскар.
— Може да е и по-лошо, професоре! — отвърна му Томсен с мрачно изражение.
— Какво искате да кажете?
— Че може би сме затворници.
— Ще работим с куките и ледотрошачките.
— Страхувам се, че се намираме в един канал или в басейн, отворен между ледените блокове. Около нас започва да блести айсблинк.
— В такъв случай какво трябва да се направи?
— Ще трябва да почакаме да се вдигне мъглата.
— Но щом като сме влезли в канал, ще трябва да намерим входа, откъдето сме влезли.
— Ами ако този вход е затворен от някой айсберг, след като ние сме минали?… На връщане минахме по съвсем същия път, по който дойдохме, а вие виждате, че пред нас има ледове, които преди не съществуваха. Да, професоре, страхувам се, че „Торпа“ е затворена в едно ваке, което може да има грамадни размери.
— Какво е това ваке?
— Това е ледено поле, което е образувало в средата си воден басейн. След малко ще знаем дали сме свободни още или сме затворници, защото мъглата започва да се вдига.
Китоловецът не се лъжеше. Мъглата започна бавно да се вдига, на вълни на вълни, като освобождаваше място за снега, който заваля с още по-голяма сила.
След около половин час щяха да узнаят местоположението на кораба.
Най-сетне едно по-силно подухване на вятъра — и мъглата съвсем се разпръсна.
Беше достатъчен само един поглед, за да може китоловецът да разбере сериозността на положението. Както впрочем беше предположил, „Торпа“ беше затворена в едно ваке, което се простираше на около три-четири мили около кораба.
Бяха навлезли през един доста широк канал, като мислеха, че пътуват в открито море, докато не се удариха в ледовете. По време на това кратко плаване вятърът бе докарал айсберги, които бяха затворили изхода.
Тези колоси нямаше да се отместят, защото зад тях се бяха натрупали други ледове, които ги придвижваха още по-навътре.
— Виждате ли? — запита Томсен професора. — Не съм се излъгал.
— Виждам — отвърна Оскар унило. — Ние действително сме затворници.
— Подозирах го. За щастие, надявам се, че Айсфиорд не е далече. След малко мъглата ще се вдигне от брега и ние ще узнаем къде точно се намираме.
— Вярвате ли, че ще успеем да се измъкнем от тези ледове?
— Кой знае!… Ще трябва това ваке да срещне някое широко ледено поле и при удара с него да се разчупи.
— Няма ли да можем с мини да разбием тези айсберги, които ни препречват пътя?
— Ще е необходим много динамит, а ние нямаме достатъчно.
— Неподвижно ли е това ваке?
— Не, пътува на юг, ако не се лъжа.
— Тогава ще ни завлече в Норвегия.
— Не предричайте такова нещо, професоре. Може да се съедини с брега на Шпицберген и да ни държи там затворници чак до следващото лято.
— Значи ще ни принуди да презимуваме тук?
— Да, господин професоре. Но ние сме подготвени да прекараме зимата между вечните полярни ледове. Аз бях сигурен, че не ще можем да се завърнем тази зима… Ето мъглата се вдига вече и аз ще мога да видя бреговете на Шпицберген.
— Близо ли са, господин Томсен?
— Най-много на около три мили. Ей, кърмчия, дай ми твоя далекоглед. Виждам един дълбок отвор в брега и много се надявам…
Той не се доизказа, грабна далекогледа и го насочи към брега. Радостен вик се разнесе.
Точно насреща се отваряше залив, доста дълбок и много широк, заобиколен от високи планини и един грамаден ледник от лявата си страна.
Върху едно островче, образувано от високи скали, с обиколка от около триста-четиристотин метра, китоловецът забеляза един висок прът и на него закрепено норвежкото знаме, което полярният вятър развяваше безпощадно.
— Айсфиорд! — извика Томсен. — Моряци, вашите другари са там!… Те ни очакват!
Силен вик се изтръгна от гърдите на норвежците:
— Да живее нашият капитан!… Към брега! Към брега!…
Китоловецът забеляза, че леденото поле се простира на триста крачки от ледовете, които затваряха Айсфиорд. При малко по-голямо усилие с ледоразбивачките може би щяха да достигнат до островчето или до брега на острова.
Спуснаха във водата две лодки. В тях поставиха шейни, храна, оръжие, дрехи, завивки и отидоха да оставят всичко това на вътрешния бряг на ваке…
След това шейните бяха натоварени и две дружини моряци ги изтеглиха чак до канала.
Други моряци плъзгаха лодките по леда, за да ги завлекат до отсрещния бряг, откъдето щяха да потеглят избраните моряци.
Томсен, професорът и петнадесетина моряци, най-здравите, щяха да преминат канала. Другите щяха да останат да пазят „Торпа“ под ръководството на наблюдателя.
Пренасянето по леда стана доста бързо и без инциденти, въпреки че морето беше недружелюбно, развълнувано и снегът падаше толкова обилно, че брегът не можеше да се види вече.
Слънцето се скри отново в мъгла, която сега стана още по-гъста.
Китоловецът обаче не беше човек, който щеше да се спре. Страхувайки се от теченията, които можеха да отвлекат ваке на юг, и като знаеше, че корабокрушенците от двата кораба вече нямат никаква храна, той искаше да стигне колкото може по-скоро на островчето, над което се развяваше знамето. Беше сигурен, че там ще намери някое ценно и така необходимо му указание.
Опита най-напред леда, за да провери дали ще може да издържи тежестта на двете шейни и на хората му. След това накара да запалят факли, за да не се загубят в мъглата, и даде знак за тръгване.
Петнадесетте мъже, навързани за шейните, тръгнаха, а в това време снегът се сипеше на още по-едри парцали.
Островчето, на което се развяваше знамето, не се забелязваше вече, но Томсен и Оскар бяха определили точно мястото му, и сега, с компаси в ръце, бяха сигурни, че няма да се изгубят.
Освен това разстоянието, което трябваше да преминат, беше късо — не повече от една миля.
Опитваха внимателно ледовете да не са подвижни, отваряха си път през натрупаните снегове.
Най-после, след половинчасово мъчително теглене на шейните, те стигнаха до първите скали на островчето, които бяха до най-южния бряг на Айсфиорд.
— Спрете там, под онези скали — викна на моряците Томсен. — Безполезно е да мъкнем шейните през тези урви.
— Мислите ли, че ще намерим някого на този остров? — запита Оскар.
— Не вярвам, професоре. Този къс земя не може да предложи абсолютно никаква храна на гладни корабокрушенци.
— Но може да ни послужи за наблюдателница, господин Томсен.
— Да, съгласен съм. Въпреки че никакъв кораб не минава покрай тези брегове след месец август. Елате,
