професоре. Надявам се да намерим нещо при знамето.
Нарамиха пушките и с помощта на железни бастуни започнаха да се изкачват по скалите, като се стараеха да не предизвикат свличане на снежните маси.
Бяха се изкачили само на няколко метра, когато китоловецът сграбчи професора за ръката.
— Какво има, господин Томсен? — запита Оскар изненадан.
— Чухте ли? — запита го капитанът.
— Не.
— Този остров е обитаван, професоре! Слушайте, слушайте!…
Глава VIII
КОРАБОКРУШЕНЦИТЕ ОТ „ТОРНЕА“
Оскар и Томсен се бяха спрели на една скала и със свалени шапки се вслушваха внимателно, като се стараеха да отделят далечните неясни гласове от плисъка на вълните.
Изведнъж Оскар скочи и извика:
— О, да, капитане! Там долу говорят мъже!
— Видяхте ли, че не бях се излъгал? — отвърна Томсен.
— Дали това не са моряците от двата кораба?
— Така мисля и аз, професоре. Шпицберген няма постоянни жители.
— Но преди да падне мъглата, ние не видяхме абсолютно нищо върху тези скали.
— Може да са в някоя падина или зад някоя скала. Да се качим, професоре.
— Да, нека се качим!
Тръгнаха по-бързо, подтиквани от надеждата да намерят в най-скоро време нещастните корабокрушенци от „Торнеа“ и от „Гьотеборг“.
През свистенето на вятъра се чуваха все по-отчетливо човешките гласове, които долитаха от горе, но все още не можеха да се разберат отделните думи.
— Хей, кой говори там? — извика Томсен.
Гласовете за миг замлъкнаха, след което мъжки глас прозвуча на норвежки:
— Бяла мечка да ме изяде жив, ако това не е гласът на някой моряк!…
— Вятърът се е пошегувал с нас! — допълни друг.
— Не е вятърът! — извика повторно Томсен. — Обажда ви се глас от Вадзо!
— Вадзо!… Вадзо!… — извикаха неколцина. — Кой говори от Вадзо? В името на Бога, отговорете!…
— Аз съм китоловецът Томсен и при вас ме изпраща господин Фойн.
— Господин Фойн?!… Та ние сме вече спасени?!
През мъглата и през снега китоловецът и професорът видяха силуетите на човешки същества, които заслизаха презглава по стръмнината. Малко след това те бяха в обятията на около десетина моряци и пренесени горе, преди да успеят да произнесат и една дума или да видят лицата на корабокрушенците.
Когато се почувстваха свободни, те се озоваха във вътрешността на някаква колиба, построена от останките на кораб, от платна и от лед, осветена от две необикновени лампи, направени от шишета с накатранен фитил.
Десет мъже ги наобиколиха, бледи, с хлътнали очи, с бузи и нос, подути от студа, с устни, напукани и разранени от ледения вятър, и с окъсани дрехи.
— Кои сте вие? — запита Томсен, като погледна състрадателно тези нещастници.
— Ние сме оцелелите от „Торнеа“ — казаха шестима от тях и минаха напред.
— А ние сме корабокрушенците от „Гьотеборг“ — отговориха останалите четирима.
— Аз съм капитан Томсен, изпратен тук да ви спася.
— Капитане — обърна се най-старият от моряците, — ние ви благодарим, че ни дойдохте на помощ през този сезон, когато всички кораби бягат на юг.
— Да, господине. Всички сме ви много признателни — допълниха и останалите.
— Господин Фойн ме изпрати — каза кратко Томсен.
— Вие сте истински моряк!
— Но сами ли сте? — запита Томсен. — Не бяхте ли тридесет души?
— Да, капитане, толкова бяхме, но вече не сме — отговори най-старият.
— Къде са другите?
— В Айсфиорд.
— Живи ли са?
— Живи са, но се борят с глада. Когато ги оставихме преди шест дни, за да дойдем тук, откъдето видимостта е по-добра, пък и бяхме сигурни, че господин Фойн ще ни изпрати кораб на помощ, тогава те имаха само няколко килограма сухар и половин тюлен, убит предишния ден от капитан Янсен.
— Жив ли е още капитан Янсен?
— Да, господине.
— Далече ли се намират вашите другари?
— На половин час с лодка.
— Имате ли лодка?
— Да, но вътрешността на Айсфиорда е съвсем заледена и не ще ни послужи.
— Няма значение: аз имам петнадесет моряци и две шейни. Трябва да побързаме, защото моят кораб ще бъде отвлечен далече оттук. Гладни ли сте?
— Снощи изядохме последния сухар и две морски свраки, след като четиридесет часа не бяхме хапвали нищо.
— Господи! — прошепна Оскар.
Томсен излезе от колибата и като сви длани като тръба, извика с цяло гърло:
— Хей, моряци от „Торпа“!…Донесете храната! Оставете долу шейните!
След няколко минути десетината моряци, натоварени с храна, пристигнаха в колибата и прегърнаха другарите си, които смятаха, че вече не ще срещнат никога.
Томсен раздаде сухара, шоколада и рома, после свариха топъл чай и когато ги видя поободрени, даде знак за тръгване.
Искаше му се да останат час-два, за да могат тези нещастници да хапнат топла закуска, но едно закъснение можеше да се окаже фатално за всички.
Северният вятър отново задуха и леденият блок, в който бе затворена „Торпа“, можеше да бъде завлечен в открито море.
Все още валеше сняг, но мъглата се беше разредила и сега беше по-светло. Така можеха да напредват по-бързо и по-лесно да избягват опасностите.
Двадесет и седем мъже тръгнаха бързо по Айсфиорд, който беше съвършено заледен.
Старият моряк водеше двете дружини.
Тъй като ледените блокове бяха гладки и добре споени, ходенето не представляваше особена трудност, но снегът затрудняваше доста напредването на шейните, въпреки че бяха намазани със специална смес от катран и лой.
Докато вървяха, старият моряк разказваше на капитана и на Оскар историята на двойната катастрофа, която бе сполетяла и двата кораба и при която бяха загинали единият капитан и тридесет и седем моряци.
„Торнеа“ и „Гьотеборг“ плавали заедно чак до южните брегове на Шпицберген. Те забелязали, че тези места изобилстват с боети, един особен род раци, предпочитаната храна на китовете, и затова дошли на лов чак тук.
На 24 август уловили вече два кита и още същия ден били застигнати от страхотен ураган, който идвал от север и носел много айсберги и пакс. След тази ужасна нощ „Торнеа“ била затворена между ледовете. Помъчили се да си пробият път, като разпукнат ледовете с кораба, но той се ударил в един неустойчив айсберг. Ледената планина наистина се разпукнала, но повлякла със себе си и кораба. Катастрофата станала толкова бързо, че само единадесет моряци успели да се спасят върху жалките останки.
Морето било толкова бурно, че и останалите започнали да изчезват един по един — завличало ги безпощадното разярено море.
